Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— О! — в един глас извикаха двамата обвиняеми.

— Една почетна госпожица! Една почетна госпожица! — продължи старата дама, като вдигна ръце към небето.

— Е добре, точно в това се лъжете, госпожо — каза силно раздразнената Монтале. — Аз не съм вече почетна госпожица, поне не съм почетна госпожица на нейно височество.

— Вие си давате оставката, госпожице? Много добре. Мога само да се радвам на такова решение — и се радвам.

— Аз не си давам оставката, госпожо; само преминавам на друго място, нищо повече.

— В буржоазията или в съдийското съсловие? — попита госпожа дьо Сен Реми презрително.

— Знайте, госпожо — отвърна Монтале, — че такова момиче като мене не може да служи в семейство на буржоа или съдии. Аз преминавам от нищожния двор, в който вие живуркате, в почти кралски двор.

— Аха, кралски двор! — каза госпожа дьо Сен Реми, като се мъчеше да се засмее. — Кралски двор, какво ще кажете за това, дъще моя?

И тя се обърна към госпожица дьо Ла Валиер, като искаше на всяка цена да я отведе по-далече от Монтале. Но Луиз не споделяше желанието на госпожа дьо Сен Реми и гледаше с хубавите си примирителни очи ту майка си, ту Монтале.

— Аз не казах „кралски двор“, госпожо — отговори Монтале, — защото принцеса Анриет Английска, която ще стане жена на негово кралско височество херцог Филип, не е кралица. Казах „почти кралски“ и не се излъгах, защото тя ще бъде снаха на краля.

Мълния да беше паднала върху замъка Блоа, не би замаяла толкова госпожа дьо Сен Реми, както последните думи на Монтале.

— Какво общо с това има нейно кралско височество принцеса Анриет? — промърмори старата дама.

— Казвам, че ще постъпя у нея като почетна госпожица: нищо друго.

— Като почетна госпожица? — едновременно извикаха госпожа дьо Сен Реми и госпожица дьо Ла Валиер: първата с отчаяние, а втората с радост.

— Да, госпожо, като почетна госпожица.

Старата дама наведе глава, сякаш ударът беше прекалено силен за нея.

Но почти веднага се изправи, за да пусне последния снаряд в противницата си.

— Охо — каза тя, — такива обещания се дават често. Хората се ласкаят с безумни надежди, но в последния миг, когато става въпрос да се изпълнят тия обещания, да се осъществят тия надежди, те забелязват с учудване, че голямото влияние, на което са разчитали, се разсейва като дим.

— О, госпожо, влиянието на моя покровител е неоспоримо и неговите обещания са равносилни на дела.

— А ще бъде ли нескромно да ви попитам за името на тоя тъй могъщ покровител?

— О, боже мой, не! Моят покровител е тоя господин — каза Монтале, като показа Маликорн, който през цялата тая сцена беше запазил най-невъзмутимо хладнокръвие и най-комична важност.

— Тоя господин! — извика госпожа дьо Сен Реми, като избухна в смях. — Тоя господин е ваш покровител! Човекът с толкова могъщо влияние, обещанията на когото са равносилни на дела, е господин Маликорн?

Маликорн се поклони.

А Монтале вместо отговор извади от джоба си грамотата и я показа на старата дама.

— Ето грамотата — каза тя.

Тоя път вече всичко се свърши. Като прочете набързо благословената грамота, старата дама сключи ръце, непредаваем израз на завист и отчаяние изкриви лицето й и тя се видя принудена да седне, за да не падне в безсъзнание.

Монтале съвсем не беше толкова лоша, за да се радва прекомерно на победата си и да смаже победения неприятел, особено когато тоя неприятел беше майката на приятелката й; тя не злоупотреби с тържеството си.

Маликорн не беше тъй великодушен. Той седна важно в креслото си и се изтегна с такава волност, за която преди два часа би изял боя.

— Почетна дама на младата принцеса! — повтаряше все още не напълно убедената госпожа дьо Сен Реми.

— Да, госпожо, и при това с покровителството на господин Маликорн.

— Това е невероятно! — повтаряше старата дама. — Нали, Луиз, това е невероятно?

Но Луиз не отговори; беше се навела напред, замислена, почти печална; притиснала ръце към хубавото си чело, тя въздишаше.

— Но, господин Маликорн, какво направихте, за да добиете това място? — внезапно попита госпожа дьо Сен Реми.

— Поисках го, госпожо.

— От кого?

— От един от моите приятели.

— Значи вие имате приятели, които заемат такова добро положение при двора, че могат да ви дават подобни доказателства за влиянието си?

— Хм! Така изглежда.

— А може ли да се узнаят имената на тия приятели?

— Не казах, че имам много приятели, госпожо; казах един приятел.