Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Вярно, господине, вярно; но слава богу, остава ни бъдещето и ние ще се постараем да не бъде то прекалено мрачно.

— Уповавам се в това отношение на ваше величество — каза мускетарят, като се поклони. — А сега…

— Да, имате право, господине, аз забравих, че сте изминали сто и десет левги. Вървете, господине, погрижете се за един от моите най-добри войници, а когато си починете, бъдете пак на мое разположение.

— Всемилостиви господарю, и при вас, и далеч от вас аз съм винаги на ваше разположение.

Д’Артанян се поклони и излезе.

После, сякаш беше пристигнал само от Фонтенебло, той тръгна по Лувър да намери Бражелон.

В замъка Блоа горяха восъчните свещи около безжизненото тяло на Гастон д’Орлеан, тоя последен представител на миналото. Гражданите му съчиняваха епитафия, която съвсем не беше от хвалебно естество; госпожа вдовицата, забравила, че на младини е любила тоя мъртвец, любеше го толкова, че заради него напусна бащиния си дворец, сега, на двадесет крачки от траурната зала, се занимаваше с парични сметки и отчасти принасяше в жертва своята гордост. А в това време други събития ставаха във всички части на замъка, където можеше да проникне жива душа.

Нито печалният звън на камбаните, нито гласовете на певците, нито блясъкът на вощениците през прозорците, нито приготовленията за погребението можеха да привлекат вниманието на двете лица, седнали край един прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Ние познаваме вече тоя прозорец: той осветяваше стая, която беше част от тъй наречените непарадни помещения.

Впрочем весел слънчев лъч — слънцето, както изглежда, не се безпокоеше много от загубата, току-що понесена от Франция, — слънчев лъч, повтаряме, падаше върху двамата събеседници, като усилваше благоуханието на околните цветя и оживяваше дори стените.

Тия две лица, заети толкова не от смъртта на херцога, а от разговора, предизвикан от тая смърт, бяха младо момиче и млад човек.

Той, младеж на около двадесет и пет двадесет и шест години, нисък, мургав, с ту живо, ту лукаво лице, умееше да действува ловко с грамадните си очи, засенени от дълги мигли; той се усмихваше с огромната си уста, но с великолепни зъби, а острата му брадичка сякаш притежаваше такава подвижност, с каквато обикновено природата не надарява тая част на лицето; понякога тая брадичка се издаваше много любовно към събеседницата на младия човек, а тя, нека кажем сега, не се отдръпваше винаги тъй бързо, както го изискваха строгите правила на благоприличието.

Младото момиче ни е вече познато, защото го видяхме веднъж край същия тоя прозорец, под лъчите на същото това слънце. То беше странна смес от хитрост и разсъдливост: беше очарователно, когато се смееше, и хубаво, когато ставаше сериозно; но, нека побързаме да кажем, то беше по-често очарователно, отколкото хубаво.

Както изглежда, двете лица бяха стигнали до връхната точка на полушеговит-полусериозен спор.

— Кажете, господин Маликорн, желаете ли най-после да говорим сериозно? — попита младото момиче.

— Вие мислите, че това е лесно, госпожице Ор — възрази младият човек. — Да правим това, което искаме, когато не можем да правим това, което можем…

— Я как се забърка във фразите си!

— Аз ли?

— Да, вие. Хайде, оставете тая прокурорска логика, мили мой.

— Пак нещо невъзможно. Аз съм писар, госпожице дьо Монтале.

— А аз съм знатна госпожица, господин Маликорн.

— Уви, зная и вие ме потискате с това неравенство; ето защо няма да ви кажа нищо.

— Но не, аз не ви потискам; кажете това, което искахте да кажете, кажете, аз искам това!

— Е добре, подчинявам ви се.

— Слава богу!

— Негово височество умря.

— А, гледай ти новина! А откъде идвате, за да ни кажете това?

— Идвам от Орлеан, госпожице.

— И само тая ли новина носите?

— О, не… Идвам също да ви кажа, че принцеса Анриет Английска пристига във Франция, за да се омъжи за брата на негово величество.

— Наистина, Маликорн, вие сте непоносим с вашите допотопни новини; ако усвоите и тоя лош навик да се подигравате, ще заповядам да ви изхвърлят.

— О!

— Да, защото наистина ме дразните страшно, много.

— Успокойте се, имайте търпение, госпожице!

— Вие искате да си покачите цената по тоя начин. Зная защо…

— Кажете, аз ще отговоря откровено да, ако отгатнете истината.

— Вие знаете, че ми се иска да получа мястото на почетна дама, за което имах глупостта да ви помоля, а вие пестите влиянието си.