Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— И какво желаете, господин демоне? Да си погубя душата, като се гневя?

Маликорн въртеше почтително шапката си в ръце; но изведнъж той я изпусна, сграбчи младото момиче за раменете, привлече го към гърдите си и притисна към устните му две устни, много горещи за човек, който искаше да изглежда равнодушен.

Ор поиска да извика, но целувката задуши вика й. Раздразнено и разсърдено, младото момиче отблъсна Маликорн към стената.

— Добре — философски каза Маликорн, — сега ще бъдат шест седмици. Сбогом, госпожице! Приемете моите най-смирени почитания.

И направи три крачки към изхода.

— Не, не, няма да си отидете! — извика Монтале, като тупна с крак. — Останете! Заповядвам ви!

— Заповядвате?

— Да, не съм ли ваша господарка?

— Не ще и дума: господарка на ума и на душата ми.

— Хубава собственост, няма що! Душа — глупава, а ум — сух.

— Внимавайте, Монтале, познавам ви — каза Маликорн; — вие ще се влюбите във вашия слуга.

— Е да, да — рече тя, като увисна на шията му по-скоро с детско безгрижие, отколкото със страстно отдаване. — Да, да, защото трябва да ви поблагодаря най-после.

— За какво?

— За мястото на придворна дама. Нали в него е цялото мое бъдеще?

— И моето. Монтале го погледна.

— Колко е ужасно — каза тя, — че не може никога да се отгатне дали говорите сериозно.

— Напълно сериозно; аз отивах в Париж, вие отивате там, ние отиваме в столицата.

— Значи само за това ми помогнахте, егоист такъв?

— Какво да се прави, Ор, не мога без вас.

— Е добре, всъщност и аз не мога без вас; а все пак трябва да си признаем, че сте много лош човек.

— Ор, мила ми Ор, внимавайте; ако се заловите пак с оскърбленията, вие знаете как те ми действуват и аз ще ви обожавам.

И Маликорн привлече отново младото момиче към себе си.

В същия мит по стълбата се чуха стъпки.

Младите хора стоеха съвсем близко един до друг и влезлият щеше да види, че те се прегръщат, ако Монтале не беше отблъснала силно Маликорн, който отлетя към вратата и удари гърба си в нея точно когато тя се отваряше.

Чу се силен вик, последван от оскърбителни думи.

Това беше госпожа дьо Сен Реми: нещастният Маликорн я притисна с вратата, която тя беше полуотворила.

— Пак тоя безделник! — извика старата дама. — Все кисне тук!

— Ах, госпожо — почтително отговори Маликорн, — цяла седмица не съм идвал тук.

Зад госпожа дьо Сен Реми се изкачваше госпожица дьо Ла Валиер.

Тя чу как избухна гневът на майка й, разбра причината му и влезе разтреперана в стаята. Тук видя нещастния Маликорн, жалкият вид на когото би трогнал или разсмял всеки хладнокръвен зрител.

Действително той се беше укрил зад едно голямо кресло, за да избегне първите гневни пристъпи на госпожа дьо Сен Реми; той не се надяваше да я смекчи с думи, защото тя говореше по-високо от него и при това без прекъсване, но се осланяше на жестовете си, пълни с красноречие.

Старата дама не чуваше и не виждаше нищо: много отдавна тя не обичаше Маликорн.

Но гневът й беше прекалено голям, за да не се излее от Маликорн върху съучастницата му.

Дойде редът на Монтале:

— А вие, госпожице, да не би да се надявате, че няма да предам на нейно височество какво става у една от нейните почетни госпожици?

— О, мамо — извика госпожица дьо Ла Валиер, — за бога, смилете се…

— Мълчете, госпожице, и не си правете труда да се застъпвате за недостойни личности; вече достатъчно голямо нещастие е, че честно момиче като вас трябва Да вижда лош пример. А вие се и застъпвате? О, няма Да допусна това!

— Но — каза Монтале, като се разбунтува най-после, — наистина не разбирам защо се отнасяте така с мене? Да не би да правя нещо лошо?

— А тоя голям безделник, госпожице — продължи госпожа дьо Сен Реми, като показа Маликорн, — да не е дошъл за добро? Кажете.

— Нито за добро, нито за лошо, госпожо; просто е дошъл да ме види.

— Добре, добре — каза госпожа дьо Сен Реми, — нейно кралско височество ще бъде осведомена и сама ще отсъди.

— Във всеки случаи не виждам — отговори Монтале, — защо на господин Маликорн да бъде забранено да се среща с мене, щом има честни намерения?

— Честни намерения, с такова лице! — извика госпожа дьо Сен Реми.

— Благодаря ви от името на лицето ми, госпожо — обади се Маликорн.

— Елате, дъще моя, елате — продължи госпожа дьо Сен Реми; — хайде да предупредим нейно височество, че в същата минута, когато тя оплаква съпруга си, а ние нашия господар, в стария замък Блоа, в това обиталище на скръбта, се намират хора, които се забавляват и се веселят.