Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— И как се нарича?

— Ай да му се не види, госпожо, каква сте! Когато човек има такъв влиятелен приятел, той не го показва наляво и надясно, за да не му го отнемат.

— Имате право, господине, като премълчавате името на тоя приятел, защото, предполагам, би ви било трудно да го кажете.

— Във всеки случай — забеляза Монтале, — ако приятелят не съществува, съществува грамотата, и точка на въпроса.

— Значи — каза госпожа дьо Сен Реми с усмивка на котка, готова да одраска — когато преди малко заварих господина у вас…

— Е, какво?

— Той ви носеше грамотата.

— Именно, госпожо, отгатнахте.

— Но тогава това е напълно морално.

— Така мисля, госпожо.

— И, както изглежда, напразно ви укорявах, госпожице.

— Съвсем напразно, госпожо; но аз толкова съм навикнала на вашите укори, че ви ги прощавам.

— В такъв случай да си вървим, Луиз; остава ни само да си идем. Но какво става с тебе?

— Госпожо — рече Ла Валиер, като потрепера, — какво казвате?

— Види се, ти не слушаше, дете мое, а?

— Не, госпожо, мислех.

— За какво?

— За хиляди неща.

— Поне ти не ми се сърдиш, Луиз, нали? — извика Монтале, като й стисна ръката.

— А за какво бих ти се сърдила, мила ми Ор? — отговори младото момиче със сладкия си като музика глас.

— Ех — забеляза госпожа дьо Сен Реми, — дори и да ви се сърдеше малко, горкичката би имала известно право на това.

— За какво, боже господи?

— Струва ми се, че тя е от също тъй добро семейство и също тъй хубава като вас.

— Мамо! — извика Луиз.

— Сто пъти по-хубава, госпожо; от по-добро семейство, не; но това не ми обяснява защо Луиз трябва да ми се сърди.

— Значи вие мислите, че й е весело да се погребе в Блоа, когато вие ще блестите в Париж?

— Но, госпожо, аз не преча на Луиз да ме последва в Париж. Напротив, бих била много щастлива, ако тя дойде там.

— Но струва ми се, че господин Маликорн, който е всемогъщ при двора…

— А, толкова по-зле, госпожо — обади се Маликорн, — всеки за себе си на тоя грешен свят.

— Маликорн! — каза Монтале.

И като се наведе към младия човек, прибави:

— Заемете се с госпожа дьо Сен Реми: или спорете, или се сдобрявайте с нея. Трябва да поприказвам с Луиз.

И в същото време леко натискане на ръката награди Маликорн за бъдещото му подчинение.

Маликорн се приближи без желание до госпожа дьо Сен Реми, а в това време Монтале обви с ръка шията на приятелката си и й каза:

— Какво ти е? Кажи, вярно ли е, че ще престанеш да ме обичаш, защото ще блестя, както каза майка ги?

— О, не — отговори Луиз, като едва сдържаше сълзите си, — напротив, много се радвам на щастието ти.

— Радваш се? А като че ли си готова да заплачеш.

— Само от завист ли се плаче?

— А, да, разбирам! Аз отивам в Париж и тая дума „Париж“ ти напомня за един конник.

— Ор!

— Един конник, който някога е живял в Блоа, а сега живее в Париж.

— Не зная, наистина, какво ми е, но се задушавам.

— Плачи тогава, щом не можеш да се усмихваш. Луиз вдигна кроткото си лице: едри сълзи, които се търкулнаха една след друга, го осветяваха като диаманти.

— Хайде, признай си — каза Монтале.

— Какво искаш да си призная?

— Това, което те кара да плачеш; не се плаче без причина. Аз съм ти приятелка; ще направя всичко, което искаш да направя. Не бой се, Маликорн е по-влиятелен, отколкото си мислят. Искаш ли да дойдеш в Париж?

— Уви! — каза Луиз.

— Искаш ли да дойдеш в Париж?

— Да остана тук сама, в тоя стар замък, когато тъй свикнах да слушам песните ти, да стискам ръката ти, да тичам с всички вас по парка! О, колко ще скучая, колко бързо ще умра!

— Искаш ли да дойдеш в Париж? Луиз въздъхна.

— Ти не отговаряш.

— Какво искаш да ги отговоря?

— Да или не; това не е много мъчно, струва ми се.

— О, ти си много щастлива, Монтале!

— Значи ти би искала, да бъдеш на моето място, а? Луиз не отговори.

— Вироглавка! — каза Монтале. — Де се е чуло и видяло да имаш тайни от приятелка? Но признай си, че би искала да дойдеш в Париж, признай си, че умираш от желание да видиш отново Раул!

— Не мога да призная това.

— И не си права.

— Защо?

— Защото… Виждаш ли Тая грамота?

— Разбира се, виждам я.

— Е, добре, тогава бих ти издействувала също такава.

— Чрез кого?

— Чрез Маликорн.

— Ор, истината ли казваш? Възможно ли е това?

— Но, разбира се! Маликорн е тук и това, което направи за мене, ще трябва да го направи и за тебе.

Маликорн чу, че името му се произнесе два пъти; той беше крайно доволен от случая да свърши с госпожа дьо Сен Реми и се обърна.