Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Аз?

Маликорн наведе клепачи, сбра длани и доби лукаво смирен вид.

— А кажете, какво влияние може да има един беден прокурорски писар?

— Не току-така баща ви има двадесет хиляди ливри годишен доход, господин Маликорн.

— Провинциално богатство, госпожице дьо Монтале.

— Не току-така баща ви знае тайните на господин принца.

— От това баща ми има само една облага — да му дава пари назаем.

— С една дума, не току-така вие сте най-големият хитрец в цялата област.

— Вие ме ласкаете.

— Аз?

— Да, вие.

— Как?

— Аз казвам, че нямам никакво влияние, а вие твърдите обратното.

— И така, какво става с мястото ми?

— С мястото ви?…

— Ще го получа или не?

— Ще го получите.

— Но кога?

— Когато поискате.

— Де е грамотата?

— В джоба ми.

— Как! В джоба ви?

— Да.

Маликорн се усмихна лукаво и действително извади от джоба си грамота, която Монтале грабна като плячка и прочете жадно.

Докато четеше, лицето й се проясняваше.

— Маликорн — извика тя, като свърши четенето, — наистина вие сте добър човек.

— Защо, госпожице?

— Защото бихте могли да ме накарате да си заплатя мястото на придворна госпожица, но не го направихте.

И тя се засмя високо, като мислеше да смути писаря. Но Маликорн издържа храбро нападението.

— Не ви разбирам — каза той. Тоя път се смути Монтале.

— Аз ви открих чувствата си — продължи Маликорн. — Вие ми казахте три пъти със смях, че не ме обичате; веднъж ме целунахте без смях, това е всичко, което ми трябва.

— Всичко ли? — рече гордата кокетка Монтале с тон, в който проличаваше накърнена гордост.

— Абсолютно всичко, госпожице — отговори Маликорн.

— А!

Това възклицание изразяваше повече гняв, отколкото благодарност, която младият човек можеше да очаква.

Той поклати спокойно глава.

— Слушайте, Монтале — продължи младият човек, без да се грижи дали ще й се хареса свойското му обръщение, или не, — да не спорим за това.

— Защо?

— Защото от една година насам, откак ви познавам, вие щяхте да ме изпъдите двадесет пъти, ако не ви се харесвах.

— Наистина! А по какъв повод бих ви изпъдила.

— Защото бях достатъчно дързък.

— О, което си е вярно, вярно си е!

— Виждате добре, че сте принудена да си признаете.

— Господин Маликорн!

— Да не се караме; и така, ако ме задържахте, това не е без причина.

— Но не е, защото ви обичам! — извика Монтале.

— Съгласен съм. Ще кажа нещо повече: в тоя миг, сигурен съм, не можете да ме търпите.

— О, вие не сте казвали никога по-голяма истина!

— Добре, а аз ви мразя.

— А, ще си взема бележка от това.

— Вземете си. Вие намирате, че съм груб и глупав; а аз намирам, че гласът ви е креслив, а лицето изкривено от гняв. В тоя миг вие ще се хвърлите по-скоро от прозореца, отколкото да ми позволите да целуна крайчето на пръста ви; а аз ще скоча по-скоро от покрива, отколкото да се допра до края на роклята ви. Но след пет минути вие ще ме обичате, а аз ще ви обожавам. О, така е.

— Съмнявам се.

— А аз се кълна в това.

— Самомнителен глупак!

— А после и това не е истинската причина; вие имате нужда от мене, и аз имам нужда от вас. Когато ви е приятно да бъдете весела, аз ви разсмивам; когато ми подобава да бъда влюбен, аз ви гледам. Аз ви дадох място на придворна дама, което желаехте; вие ще направите сега всичко, което пожелая.

— Аз?

— Вие! Но в тоя миг, мила ми Ор, заявявам ви, че не желая абсолютно нищо; и така, бъдете спокойна.

— Вие сте отвратителен човек, Маликорн; аз щях да се радвам на мястото, а вие ми отнемате цялата радост.

— Е, има още време за това; ще се радвате, когато си ида.

— Идете си тогава…

— Добре; но преди това ще ви дам един съвет…

— Какъв?

— Развеселете се; когато се мусите, ставате грозна.

— Грубиян!

— Хайде, щом започнахме, нека си кажем истината.

— О, Маликорн! О, лошо сърце!

— О, Монтале! О, неблагодарнице!

И младият човек се облакъти на прозореца.

Монтале взе една книга и я разтвори.

Маликорн се изправи, почисти с ръкава шапката си и оправи черната си дреха.

Като се преструваше, че чете, Монтале го гледаше с крайчето на окото.

— Добре! — извика тя ядосано. — Ето че взема почтителен вид. Значи ще се муси цяла седмица.

— Две, госпожице — каза Маликорн и се поклони. Монтале замахна към него със свит юмрук.

— Чудовище! — рече тя. — О, ако бях мъж!

— Какво щяхте да направите с мене?

— Щях да те удуша!

— Аха, много добре — каза Маликорн. — Струва ми се, че започвам да желая едно нещо.