Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Не зная — отговори смутилият се малко д’Артанян. — Рано е, струва ми се. Но, знаете ли, тоя пусти военен навик да се събуждам на разсъмване още не ме е оставил.

— Да не би да искате да тръгнем още сега? — попита Арамис. — Струва ми се, че е много рано.

— Както намерите за добре.

— Доколкото си спомням, ние се уговорихме да се качим на конете в осем часа.

— Възможно е; но на мене толкова ми се искаше да ви видя, че си казах: колкото по-рано, толкова по-добре.

— А моят седемчасов сън? — каза Арамис. — Внимавайте, аз разчитам на него и трябва да наваксам изпуснатото.

— Но струва ми се, че едно време спяхте по-малко, мили приятелю; кръвта ви кипеше и никой никога не ви заварваше в леглото.

— И именно затова сега обичам да полежа.

— О, признайте си, че казахте да се видим в осем часа съвсем не с цел да се наспите.

— Страх ме е, че ще ми се подигравате, ако ви кажа истината.

— Все пак кажете.

— Е добре, от шест до осем часа съм навикнал да се моля.

— Да се молите?

— Да.

— Не мислех, че епископите се подчиняват на такъв строг устав.

— Епископът, мили приятелю, трябва да спазва благоприличието повече от всеки църковен служител.

— Пусто да остане, Арамис, ето една дума, която ме примирява с ваше преосвещенство! Благоприличие! Това е мускетарска дума, чудесно! Да живее благоприличието, Арамис!

— Не ме хвалете за това, а ми простете, д’Артанян. От устата ми се изтръгна светска дума.

— Значи трябва да ви оставя?

— Трябва да се съсредоточа, мили приятелю.

— Добре. Отивам си; но, моля ви се, заради езичника, който се казва д’Артанян, съкратете вашите размисли и молитви. Жадувам да поговоря с вас.

— Е добре, д’Артанян, обещавам ви, че след един час и половина…

— Час и половина молитви и размисли? А, приятелю мой, съкратете ги. Карайте през куп за грош!

Арамис се засмя.

— Все тъй очарователен, все тъй млад, все тъй весел — каза той. — Дойдохте в епархията ми, за да ме скарате с божията благодат.

— Хайде де!

— И признайте, че никога не съм можал да устоя на вашето обаяние. Вие ще ми струвате спасението на Душата, д’Артанян.

Д’Артанян сви устни.

— Хайде — каза той, — аз поемам греха. Прекръстете се набърже, изкарайте едно „Отче наш“ и да вървим.

— Шт! — рече Арамис. — Не сме вече сами; чувам, че идват чужди хора.

— Е, отпратете ги.

— Не може. Вчера им определих среща: те са директорът на йезуитската колегия и игуменът на доминиканския манастир.

— Вашият щаб? Добре.

— А вие какво ще правите?

— Ще събудя Портос и в неговата компания ще чакам края на съвещанията ви.

Арамис не мръдна, не мигна, нито движенията, нито думите му станаха по-отсечени.

— Вървете — каза той. Д’Артанян тръгна към вратата.

— Тъкмо ми хрумна, знаете ли де е стаята на Портос?

— Не, но ще попитам.

— Тръгнете по коридора и отворете втората врата вляво.

— Благодаря. Довиждане.

И д’Артанян се отдалечи по посоката, посочена от Арамис.

След десет минути той се върна.

Арамис седеше между игумена доминиканец и главата на йезуитската колегия съвсем в същото положение, в каквото мускетарят го беше заварил някога в странноприемницата на Кревкьор.

Това общество не уплаши мускетаря.

— Какво има? — спокойно попита Арамис. — Вие, струва ми се, искате да ми кажете нещо, мили приятелю?

— Да — отговори д’Артанян, като гледаше Арамис. — Портос не е в стаята си.

— Я гледай! — спокойно рече Арамис. — Уверен ли сте в това?

— Бога ми! Идвам от там.

— Де може да бъде?

— Аз ви питам това.

— А не се ли осведомихте?

— Питах.

— И какво ви отговориха?

— Че Портос излизал често от къщи, без да предупреди никого, и че навярно и сега е излязъл.

— Какво направихте тогава?

— Отидох в конюшнята — отвърна д’Артанян равнодушно.

— Защо?

— За да видя дали Портос е излязъл с кон.

— И?… — запита епископът.

— В ясла 5 липсва един кон на име Голиат. Разбира се, мускетарят се вълнуваше, а Арамис водеше разговора с най-любезен тон.

— О, работата е ясна — рече Арамис, след като помисли малко: — Портос е излязъл, за да ни поднесе изненада.

— Изненада?

— Да. Каналът от Ван към морето е пълен с диви патици и бекасини; това е любимият лов на Портос; той ще ни донесе една дузина от тях за закуска.

— Мислите ли? — попита д’Артанян.

— Уверен съм в това. Къде иначе би могъл да отиде? Обзалагам се, че е взел пушка.

— Възможно е — рече д’Артанян.

— Направете едно нещо, мили приятелю: качете се на кон и го настигнете.