Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— А по какъв случай се убедихте в това?

— Ех, боже мой, убедих се в навечерието на моето заминаване.

— Тъй ли?

— Да, на площада Грев се изпълняваше смъртна присъда; и заради нея избухна размирица. Ние се намирахме в центъра на разбунтуваната тълпа и се наложи да действуваме с шпагите; той се справи отлично.

— Охо! И какво направи? — попита Портос.

— Най-напред изхвърли през прозореца един човек, като че ли беше памучна баличка.

— Много добре! — извика Портос.

— После извади шпагата и почна да нанася удари с нея, както правехме ние в хубавите дни.

— А защо избухна размирицата? — запита Портос. Д’Артанян забеляза, че Арамис остана напълно спокоен при тоя въпрос на Портос.

— Заради двама откупчици — отговори той, като гледаше Арамис, — които обесиха по заповед на краля; те бяха двама приятели на господин Фуке.

Само леко намръщване на прелата показа, че той е чул думите на мускетаря.

— Охо! — извика Портос. — А как се казваха тия приятели на господин Фуке?

— Д’Еймери и Лиодо — отвърна д’Артанян. — Знаете ли тия имена, Арамис?

— Не — рече прелатът пренебрежително. — Струва ми се, че са имена на финансисти.

— Именно.

— О, господин Фуке е оставил да обесят приятелите му? — извика Портос.

— Защо не? — попита Арамис.

— Но струва ми се…

— Ако тия нещастници са били обесени, това е станало по заповед на краля. Впрочем господин Фуке може да управлява финансите, но няма право да се разпорежда с живота и смъртта на хората.

— Все едно — промърмори Портос, — ако бях на мястото на, господин Фуке…

Арамис разбра, че Портос щеше да каже някоя глупост. Той прекъсна разговора, като каза:

— Е, мили ми д’Артанян, стига сме говорили за другите; да поговорим за вас.

— Но за мене знаете всичко, което мога да ви кажа. Напротив, да говорим за вас, мили Арамис.

— Вече ви казах, приятелю мой, в мене не остана Арамис.

— И дори абатът д’Ербле?

— Дори той. Пред вас стои човек, когото господ е уловил за ръката и е издигнал до положение, превишаващо надеждите му.

— Господ? — попита д’Артанян.

— Да.

— Хм! Чудно. А пък ми казаха, че е господин Фуке.

— Кой ви каза това? — запита Арамис, при което въпреки всички усилия на волята си не можа да попречи на леката червенина да обагри страните му.

— Ами Базен.

— Ей че глупак!

— Не казвам, че е гениален човек, наистина; но той ми каза това и аз само повтарям думите му.

— Никога не съм виждал господин Фуке — отговори Арамис със спокоен и чист поглед на девица, която никога не е лъгала.

— Но — възрази д’Артанян — и да сте го виждали, и дори да го познавате, в това не би имало нищо лошо. Господин Фуке е прекрасен човек.

— А!

— Голям политик.

Арамис направи движение, пълно с равнодушие.

— Всемогъщ министър.

— Аз се подчинявам само на краля и на папата — забеляза Арамис.

— Хм, слушайте — каза д’Артанян с най-наивен тон, — казвам ви това, защото тук всички се кълнат в господин Фуке. Равнината е на господин Фуке; солниците, които се готвя да купя, са на господин Фуке; островът, в който Портос е станал топограф, е на господин Фуке; гарнизонът е на господин Фуке; галерите са на господин Фуке. И така, признавам си, не би ме учудило, ако се бяхте присъединили, или по-скоро ако бяхте присъединили епархията си, към господин Фуке. Той не е крал, но е също тъй могъщ владетел като краля.

— Слава богу, не съм присъединен към никого, не принадлежа на никого и изцяло разполагам със себе си — отговори Арамис, който през време на тоя разговор следеше всяко движение на д’Артанян, всяко мигване на Портос.

Но д’Артанян беше безстрастен, а Портос — неподвижен; сръчно нанесените удари бяха отбити от сръчен противник; нито един не улучи целта.

Все пак двамата приятели се умориха от борбата и поканата за вечеря се посрещна добре от всички.

Вечерята промени насоката на разговора. Впрочем те разбраха, че при това положение нито един от двамата няма да узнае нещо повече.

Портос не разбра нищо от целия тоя дуел. Той стоя неподвижен, защото Арамис му направи знак да не мърда. Но това бе напълно достатъчно за Портос.

И така вечерята мина чудесно.

Д’Артанян беше безкрайно весел.

Арамис се надмина в милата си любезност.

Портос яде като покойния Пелопс.

Говориха за война и финанси, изкуство и любов.

Арамис се учудваше на всяка подхвърляна от д’Артанян дума за политиката. Тоя дълъг наниз от учудени погледи увеличи недоверието на д’Артанян, както безкрайното недоверие на д’Артанян подбуждаше недоверието на Арамис.