Най-после д’Артанян подхвърли умишлено името на Колбер. Той беше запазил тоя удар за най-после.
— Кой е Колбер? — попита епископът.
„О, това пък е вече прекалено! — си каза мускетарят. — Да не дремем, пусто да остане, да не дремем“
И даде за Колбер всички сведения, които Арамис можеше да пожелае.
Вечерята или по-скоро разговорът между д’Артанян и Арамис се продължи до един часа през нощта.
Точно в десет часа Портос заспа на стола си и захърка като орган.
В полунощ го събудиха и го изпратиха да си легне.
— Хм! — каза той. — Струва ми се, че съм задрямал, обаче това, което говорехте, беше много интересно.
В един часа Арамис заведе д’Артанян в приготвената за него стая, най-хубавата в епископския дворец.
Двама слуги бяха оставени на негово разположение.
— Утре в осем часа — каза епископът, като се сбогуваше с д’Артанян, — ако искате, ще се разходим на коне заедно с Портос.
— В осем часа? Толкова късно? — попита д’Артанян.
— Вие знаете, че имам нужда от седем часа сън — възрази Арамис.
— Вярно.
— Лека нощ, мили приятелю! И сърдечно прегърна мускетаря. Д’Артанян не го задържа повече. „Добре! — си каза той, когато вратата се затвори след Арамис. — В пет часа ще бъда на крака.“
Като взе това решение, той си легна и заспа почти веднага.
LXXIII
В КОЯТО ПОРТОС ПОЧВА ДА СЪЖАЛЯВА, ЧЕ Е ДОШЪЛ С Д’АРТАНЯН
Щом д’Артанян угаси свещта си, Арамис, който дебнеше през завесите си последните лъчи на светлината в стаята на своя приятел, мина на пръсти по коридора и влезе при Портос.
Великанът, легнал си преди около час и половина, се беше изтегнал на пухеното легло. Той бе в това щастливо спокойствие на първия сън, което у Портос не можеха да нарушат нито камбанният звън, нито топовните гърмежи. Главата му се клатушкаше леко, което напомняше мекото движение на кораб. Още една минута, и Портос би започнал да сънува.
Вратата на стаята му се отвори тихо под лекия натиск на Арамисовата ръка.
Епископът се приближи до спящия. Дебел килим заглушаваше стъпките му; впрочем хъркането на Портос би погълнало всички останали звуци.
Арамис сложи ръка върху рамото на великана.
— Хайде, мили ми Портос, стани! — каза той. Гласът на Арамис беше нежен и гальовен, но в него звучеше не молба, а заповед. Ръката му се допря леко до рамото, но говореше за опасност.
В съня си Портос чу гласа и почувствува допира.
Той потрепера.
— Кой е? — запита с гръмовития си глас.
— Шт, аз съм — каза Арамис.
— Вие, мили приятелю? А защо ме будите?
— За да ви кажа, че трябва да заминете.
— Да замина?
— Да.
— Къде?
— В Париж.
Портос подскочи в леглото си и седна, като впери в Арамис големите си уплашени очи.
— В Париж?
— Да.
— Сто левги? — рече той.
— Сто и четири — поправи го епископът.
— Ах, боже мой! — въздъхна Портос и легна отново като тия деца, които се противят на бавачката си, за да откачат един два часа сън.
— Тридесет часа на кон — решително прибави Арамис. — Вие знаете, че има добри коне за смяна.
Портос премести единия си крак и изпъшка.
— Хайде, хайде, мили приятелю! — настоя прелатът с отсянка на нетърпение.
Портос извади и другия си крак извън леглото.
— Абсолютно необходимо ли е да замина? — попита той.
— Абсолютно.
Портос се изправи на краката си; подът и стените затрепераха от тежките му стъпки.
— Шт, за бога, мили ми Портос! — каза Арамис. — Ще събудите някого.
— А, вярно — отговори Портос с гръмовит глас, — забравих; но бъдете спокоен, ще внимавам.
И като каза това, той изпусна колана с шпагата си, пистолетите си и една кесия, монетите на която шумно се изсипаха и с дрънкане се затъркаляха.
От тоя шум кръвта на Арамис закипя, а Портос се засмя гръмотевично.
— Чудна работа! — рече той със същия глас.
— По-тихо, Портос, по-тихо!
— Наистина…
И действително сниши гласа си с половин тон.
— Та исках да кажа — продължи Портос: — чудна работа, човек най-много се бави, когато иска да бърза, и най-много вдига шум, когато иска да мълчи.
— Да, така е. Но хайде Да опровергаем тая мисъл, Портос: да бързаме и да мълчим.
— Виждате, че се старая — каза Портос, като обуваше панталоните си.
— Много добре.
— Значи е бързо?
— Повече от бързо, важно е, Портос.
— Охо!
— Д’Артанян ви разпитва, нали?
— Мене?
— Да, в Бел Ил?
— Съвсем не.
— Сигурен ли сте, Портос?
— Бога ми!
— Не може да бъде. Спомнете си добре.
Читать дальше