Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Щом каза името си, тоя от лакеите, върху рамото на когото не лежеше ръката му, затича към входа и изчезна в преддверието.

Той бързаше да предупреди господаря си; но не стана нужда да почука на вратата.

Фуке стоеше на прага.

— Негово преосвещенство епископът на Ван — доложи лакеят.

— Добре — отговори Фуке.

След това се наведе над перилата на стълбата, по долните стъпала на която вече се изкачваше Арамис, и каза:

— Вие, мили приятелю, и толкова рано?

— Да, аз, господине; но смазан от умора, разбит, както виждате.

— О, клети приятелю! — рече Фуке, като му предложи ръката си, на която Арамис се облегна.

Слугите се отдалечиха почтително.

— Е, нищо не е това, щом пристигнах. А това беше най-важното.

— Говорете бързо — каза Фуке, като затвори вратата след Арамис и себе си.

— Сами ли сме?

— Да, съвсем сами.

— Никой ли не може да ни подслушва? Или да чуе?

— Бъдете спокоен.

— Пристигна ли господин дю Валон?

— Да.

— И получихте ли писмото ми?

— Да. Работата е сериозна, както изглежда, щом изисква вашето присъствие в Париж в един момент, когато то е толкова необходимо там.

— Да, крайно сериозна.

— Благодаря, благодаря! За какво се отнася? Но за бога, отдъхнете си най-напред, мили приятелю. Вие сте ужасно бледен.

— Наистина не съм добре; но, моля ви се, не ми обръщайте внимание. Нищо ли не ви каза господин дю Валон, като ви предаде писмото?

— Не. Чух силен шум, приближих се до прозореца и видях край външното стълбище нещо като мраморен конник; слязох при него, той ми подаде писмото и конят му падна мъртъв.

— А той?

— Той падна заедно с коня; вдигнаха го и го занесоха в стаите; като прочетох писмото, отбих се при него, за да го разпитам за по-големи подробности: но той спеше толкова дълбоко, че беше невъзможно да го събудят. Съжалих го; заповядах да му свалят ботушите и да не го безпокоят.

— Добре. Сега ето за какво се отнася. Вие видяхте господин д’Артанян в Париж, нали?

— Разбира се. Той е умен и дори благороден човек, макар че благодарение на него убиха нашите скъпи приятели Лиодо и д’Еймери.

— Уви, да, зная. В Тур срещнах куриера, който ми носеше писмото на Гурвил и бързите служебни писма на Пелисон. Размислихте ли за това събитие, господине?

— Да.

— И разбрахте ли, че това беше пряко нападение върху вашия суверенитет?

— Мислите ли?

— О, да!

— Е, добре, ще ви призная, че и на мен ми хрумна тая мрачна мисъл.

— Не се заслепявайте, господине… за бога, не се заслепявайте! Слушайте… Връщам се на д’Артанян.

— Слушам.

— При какви обстоятелства го видяхте?

— Дойде за пари.

— С каква платежна заповед?

— С бон от краля.

— Личен?

— Подписан от негово величество.

— Виждате! Е добре, д’Артанян дойде в Бел Ил; беше предрешен, представяше се за интендант, натоварен от господаря си да купи солници. А д’Артанян има само един господар — краля; значи е бил изпратен от краля. Той видя Портос.

— Кой е тоя Портос?

— Извинете, сбърках. Той видя господин дю Валон в Бел Ил и сега знае не по-зле от нас двамата, че Бел Ил е укрепен.

— И вие мислите, че го е изпратил кралят? — попита Фуке замислено.

— Не се съмнявам.

— И в ръцете на краля д’Артанян е опасно оръдие?

— Най-опасното от всички.

— Значи добре съм го преценил от пръв поглед.

— Какво искате да кажете?

— Поисках да го привлека към себе си.

— Ако сте намерили, че той е най-храбрият, най-умният и най-ловкият човек в цяла Франция, вие сте го преценили добре.

— Значи на всяка цена трябва да стане наш!

— Д’Артанян ли?

— Нима сте на друго мнение?

— Не, съгласен съм с вас; но той няма да стане ваш.

— Защо?

— Защото пропуснахме момента. Той беше в разногласие с двора; трябваше да се възползуваме от това; но после той мина в Англия, допринесе много за реставрацията, спечели богатство и най-после се върна на служба при краля. Това значи, че му плащат добре за тая служба.

— Ние ще му дадем повече, това е всичко.

— О, господине, извинете: д’Артанян има само една дума и щом я даде, не я взема назад.

— Какво заключение вадите от това? — попита Фуке разтревожено.

— Че в момента става въпрос да отбием страшен удар.

— А как ще го отбиете?

— Чакайте… Д’Артанян ще дойде да даде отчет на краля за поръчението си.

— О, имаме време да помислим за това.

— Как така?

— Предполагам, че сте го изпреварили много, а?

— Приблизително десетина часа.

— Е добре, за десет часа… Ар а мис поклати глава.