Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

В дванадесет часа без четвърт Арамис узна, че д’Артанян заминал за Бел Ил.

Корабчето плаваше бързо: силен север-североизточен вятър го носеше към Бел Ил.

Докато се приближаваше към целта си, д’Артанян разглеждаше непрекъснато брега. Той търсеше с очи било на брега, било над укрепленията яркото облекло на Портос и масивната му фигура върху фона на леко облачното небе.

Търсенето на мускетаря не даде резултат; той слезе на сушата, без да види нищо, и първият войник, когото запита, му каза, че господин дю Балон не се е върнал още от Ван.

Тогава, без да губи нито миг, д’Артанян заповяда на кормчията да насочи корабчето към Сарзо.

Всички знаят, че вятърът изменя посоката си в известни определени часове на деня; сега от север северо-източен той беше станал югоизточен; следователно беше много добър за връщане.

И така, казваме, вятърът беше почти също тъй благоприятен за плаване към Сарзо, както и за първото пътуване. След два часа д’Артанян беше вече край брега на Сарзо и след още един час можеше да стигне във Ван.

Въпреки бързината на курса д’Артанян се топеше от нетърпение и мъка: за това можеше да разкаже само палубата на корабчето, която той тъпка в продължение на три часа.

От кея, където спря корабчето му, д’Артанян се намери за миг в епископския дворец.

Той смяташе да порази Арамис с бързината на връщането си; искаше да го укори за двуличието му, наистина сдържано, но все пак достатъчно ясно, за да го накара да почувствува всички последици на тоя случай и да изтръгне от него част от тайната му.

После се надяваше чрез сполучливи изрази, които в тайните са това, което е щиковата атака в редутите, да разруши тайнствеността на Арамис и да го накара да открие отчасти играта си.

Но в преддверието той срещна камердинера, който му прегради пътя, при все че му се усмихна с блажен вид.

— При монсеньора! — извика д’Артанян, като се опита да го отстрани с ръка.

Камердинерът залитна за миг, но си възвърна равновесието и попита:

— При монсеньора?

— Е да, разбира се. Не ме ли познаваш, глупако?

— Как не; вие сте кавалерът д’Артанян.

— Тогава пусни ме да мина.

— Безполезно.

— Защо?

— Защото негово преосвещенство не си е в къщи.

— Как? Негово преосвещенство не си е в къщи! А къде е?

— Замина.

— Замина?

— Да.

— Къде?

— Не зная; но може би негово преосвещенство съобщава това на господин кавалера.

— Как? Къде? По какъв начин?

— В това писмо, което негово преосвещенство ми поръча да предам на господин кавалера. — И камердинерът извади едно писмо от джоба си.

— Е, давай, дръвнико! — рече д’Артанян, като му го грабна от ръцете. — О, да, да — прибави той, като хвърли поглед на първия ред, — разбирам!

И прочете полугласно:

„Мили приятелю,

Най-неотложна работа ме вика в една от енориите на епархията ми. Надявах се да ви видя, преди да замина; но сега губя тая надежда, като мисля, че вие ще останете два-три дни в Бел Ил с нашия мил Портос.

Забавлявайте се, но не се опитвайте да се състезавате с него на масата; това не бих посъветвал дори и Атос в най-добрите му дни.

Сбогом, мили приятелю; повярвайте, дълбоко съжалявам, че не можах да се възползувам по-добре и по-дълго от милата ви компания.“

— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Изиграха ме. Ах, какъв овен, какво говедо, какъв безподобен глупак съм! Но най-добре се смее тоя, който се смее последен! О, измамиха ме, измамиха ме като маймуна, на която дават празен орех!

И като удари с юмрук все още смеещото се лице на камердинера, той изскочи от епископския дворец.

Колкото и бързо да вървеше в тръс, Фюре не беше вече подходящ при тия обстоятелства.

И така, той отиде в Пощенския двор и си избра кон, кой го благодарение на шпорите му и отпуснатите поводи показа, че елените съвсем не са най-бързите създания на света.

Тридесет-тридесет и пет часа след описаните от нас събития Фуке, заповядал, както винаги, да не приемат никого, седеше в познатия ни вече кабинет в Сен Манде и работеше. Внезапно в двора влезе бързо една карета, впрегната в четири облени в пот коня.

Навярно тая карета беше очаквана, защото трима-четирима лакеи се спуснаха към вратичката й и я отвориха. Докато господин Фуке ставаше от писмената си маса и се приближаваше бързо до прозореца, един човек се показа от каретата и слезе с мъка по подвижната стълбичка от три стъпала, като се опираше върху рамото на лакеите.