Александър Дюма - Анж Питу

И така, веднага щом забеляза доктора да влиза през решетестата врата на гробището и да си проправя път сред обраслите гробове и счупените кръстове, Анж го позна, стана и тръгна към него. След като разбра, че е дошъл по повика на майка му, той не можеше да се противи както на останалите и не оказа друга съпротива, освен да обърне глава назад, когато Жилбер го хвана за ръка и го повлече плачещ вън от това мъртвешко място. Той качи бедното дете в елегантен кабриолет, чакащ пред вратата, и оставяйки къщата под закрилата на обществената добросъвестност, отведе своето малко протеже в града, в най-добрата странноприемница по онова време — „Льо Дофен“ 27 27 Гостоприемницата „Льо Дофен“, намираща се на улица „Ларни“, тогава е била държана от Никола-Луи Лалит. В продължение на три века тя е имала репутация на първокласно заведение — бел.фр.изд. . Едва се бяха настанили, и Жилбер изпрати да потърсят един шивач, който, предварително предупреден, пристигна с напълно готово облекло. Той предвидливо избра на Питу дрехи, по-дълги с два-три палеца 28 28 Палец — стара мярка за дължина (една дванайсета от стъпката = 0,027 м) — бел.прев. , разсъждавайки, че по начина, по който растеше нашият герой, надали щеше дрехата да се носи дълго, и се упъти заедно с него към онзи квартал на града, който вече споменахме и който се наричаше Пльо.

Колкото повече наближаваха, толкова по-усърдно Питу забавяше крачка, понеже бе очевидно, че го водят при леля Анжелик, а въпреки малкото случаи, в които клетото сираче бе виждало своята кръстница — защото леля Анжелик бе дарила Питу с неговото поетично кръщелно име 29 29 На френски името Анж означава ангел (ange) — бел.ред. , — то бе запазило от тази уважавана роднина чудовищен спомен.

Действително у леля Анжелик нямаше нищо благо и привлекателно за дете като Питу, привикнало на ласкавата майчина грижовност. Леля Анжелик беше по онова време една стара мома между петдесет и пет и петдесет и осем години, затъпяла от злоупотреба с педантични религиозни обреди и при която криворазбраната набожност бе свела до безсмислие всички нежни, състрадателни и човешки чувства, за да развие на тяхно място естествена доза алчна интелигентност, увеличаваща се всеки ден в постоянната търговия с набожниците от града. Тя не живееше точно от подаяния, но освен продажбата на лен, който предеше на чекрък, и даването под наем на столове в църквата — право, предоставено й от каноническия съвет, приемаше сегиз-тогиз благочестиви души, дето се оставяха да им взема със своите благочестиви преструвки малки суми, които от медни монети превръщаше в сребърни и от сребърни в луидори 30 30 Луидор — стара златна френска монета на стойност 24 ливри — бел.прев. , и те изчезваха, не само без някой да види как, но и без никой да подозира за съществуването им, и една по една се скриваха във възглавницата на креслото, на което тя работеше, а веднъж влезли в това скривалище, намираха пипнешком известно количество свои събратя, събирани един по един като тях и като тях предназначени отсега нататък да бъдат иззети от обращение чак до неизвестния ден, когато смъртта на старата мома щеше да ги изсипе в ръцете на нейния наследник.

Та към дома на тази достопочтена роднина се запъти доктор Жилбер, влачейки за ръка едрия Питу.

Казваме едрия Питу, защото още подир първите три месеца след раждането си той винаги е бил твърде едър за възрастта си.

В момента, в който вратата се отваряше, за да пропусне племенника и доктора, госпожица Роз-Анжелик Питу беше в пристъп на радостно настроение. Докато отслужваха заупокойната литургия над тленните останки на снаха й в църквата на Арамон, в църквата във Виле-Котре бе имало сватби и кръщения, та приходът от столовете се бе покачил само за един ден на шест ливри. И така, госпожица Анжелик бе обърнала своите су в едно солидно екю, което заедно с три други, оставени в резерв по различно време, правеше цял луидор. Това луи щеше да се присъедини към побратимите си, а денят на подобно присъединение съвсем естествено бе празник за госпожица Анжелик.

Стана така, че докторът и Питу влязоха точно в мига, когато, след като бе отворила вратата, залостена заради тайнствената операция, леля Анжелик току-що за последен път бе направила обиколка на креслото, за да се увери, че нищо отвън не издава съкровището, скрито вътре. Сцената на срещата би могла да бъде разнежваща, ала в очите на един справедлив наблюдател, какъвто беше доктор Жилбер, тя бе само гротескна. Виждайки племенника си, старата набожница каза няколко думи за горката си снаха, която толкова обичала, и се престори, че избърсва една сълза. От своя страна, докторът, който искаше да погледне в дълбините на сърцето на старата мома, преди да вземе решение, си даде вид, че чете на госпожица Анжелик проповед за дълга на лелите към племенниците им. Но докато речта се разливаше и мазните думи падаха от устата на доктора, сухият поглед на старата мома изпиваше незабележимата сълза, която го бе овлажнила, чертите й придобиваха сухотата на пергамент, тя вдигна лявата си ръка на височината на заострената брадичка, а с дясната се зае да пресмята на сухите си пръсти приблизително колко су й носеше годишно отдаването на столове под наем. По такъв начин случайността направи така, че сметката бе приключена по едно и също време с речта, и тя можа тутакси да отговори, че колкото и голяма да е била любовта, която е изпитвала към бедната си сестра, и степента на интереса й към нейния скъп племенник, ограничеността на доходите не й позволява, въпреки двойното й качество на леля и кръстница, никакво увеличение на разходите.