Александър Дюма - Анж Питу

Тъй като обаче оценката, която се прави на качествата на хората, се променя според сцената, където те представят тези качества, и според зрителите, пред които ги демонстрират, Питу в своето село Арамон, сред неговите селяни, сиреч хора, свикнали да добиват поне половината от средствата си от природата, хранейки инстинктивна омраза към цивилизацията, та Питу, казваме, се радваше на уважение, което не позволяваше на бедната му майка да предположи, че той върви по погрешен път и че най-доброто образование, което би могло да бъде дадено с големи разходи и да струва много труд на един човек, изобщо не е онова, дето нейният син, привилегирован в това отношение, си дава безплатно сам.

Ала когато бедната жена легна болна, когато усети, че смъртта иде, когато разбра, че ще остави детето си само и изолирано на света, тя започна да се съмнява и потърси подкрепа за бъдещото сираче. Тогава си спомни, че преди десет години 26 26 Тоест през 1774 г.: отново този хронологичен скок, с който действието на „Жозеф Балзамо“ влиза в противоречие, но върху който се основава „Анж Питу“ — бел.фр.изд. един млад мъж бе дошъл да почука на вратата й посред нощ, носейки новородено дете, за което не само й наброи добра сума, но и една още по-солидна бе оставена при нотариуса на Виле-Котре. За този тайнствен млад човек отначало тя не научи нищо, освен че се казва Жилбер. След около три години обаче го видя да се появява отново — по това време той беше мъж на двайсет и седем години с леко тромава външност и догматичен начин на изразяване, на вид малко студен. Ала този най-горен леден слой се стопи още щом зърна детето и намирайки го хубаво, здраво и усмихнато, отгледано, както бе пожелал, близо до природата, младият господин бе стиснал ръката на добрата жена, прошепвайки й:

— При нужда разчитайте на мен.

После беше взел момчето, бе се осведомил за пътя към Ерменонвил, беше отишъл със сина си на поклонение на гроба на Русо и се беше върнал във Виле-Котре. Несъмнено съблазнен от чудесния въздух, който се дишаше там, и от добрите думи, които нотариусът му бе казал за пансиона на абат Фортие, той бе оставил малкия Жилбер при достойния човек, чиято изкушеност във философията бе оценил от пръв поглед — в онази епоха философията притежаваше такава голяма мощ, че беше завладяла и свещенослужителите.

След което бе заминал обратно за Париж, оставяйки адреса си на абат Фортие.

Майката на Питу знаеше тези подробности. В момента, когато умираше, неговите думи: „При нужда разчитайте на мен“, изплуваха отново в съзнанието й. Беше като прозрение. Без съмнение Провидението бе подредило всичко така, та бедният Питу да намери може би повече, отколкото губеше. Тя повика кюрето, понеже не можеше да пише — той написа писмото и още същия ден то бе отнесено на абат Фортие, който побърза да добави адреса и да го предаде на пощата.

Беше време, на по-следващия ден жената издъхна.

Питу бе твърде млад, за да усети безмерността на загубата, която го бе сполетяла — момчето оплака майка си не защото осъзнаваше вечната раздяла, а защото виждаше майка си студена, бледа, обезобразена. Освен това клетото дете отгатваше инстинктивно, че ангелът хранител на домашното огнище току-що е отлетял, че овдовялата къща ще стане пуста и необитаема. Той не си представяше вече не само бъдещото съществувание, но дори и утрешния си живот. Така че, когато изпрати майка си на гробището, когато пръстта отекна върху ковчега и се закръгли, образувайки влажно и рохкаво възвишение, Анж седна на гроба и на всички подканяния да си тръгне отвръщаше с поклащане на глава, заявявайки, че никога няма да напусне своята майка Мадлен и че иска да остане там, където остава тя. И остана през остатъка от деня и през цялата нощ.

Тъкмо там достопочтеният доктор — споменахме ли, че бъдещият покровител на Питу бе лекар? — та там достопочтеният доктор го намери, когато, разбирайки цялата сериозност на задължението, наложено му от даденото от него обещание, пристигна лично, за да го изпълни, само четирийсет и осем часа след заминаването на писмото.

Анж бе съвсем млад, като видя за първи път доктора. Но знае се, че младостта трупа дълбоки впечатления, които се превръщат във вечни реминисценции, а и появата на тайнствения млад човек бе сложила своя отпечатък в дома. Той бе оставил малкото дете, за което вече говорихме, и заедно с това дирята на благосъстоянието — всеки път, когато Анж бе чувал майка си да произнася името на Жилбер, то е било с чувство, граничещо с обожание. После, когато бе пристигнал отново в къщата като зрял мъж и със званието доктор и бе прибавил към благодеянията от миналото обещание за бъдещето, Питу бе преценил по признателността на майка си, че самият той трябва да бъде признателен, и бедното момче, без много да разбира онова, което изрича, бе смотолевило думи като вечен спомен, дълбока благодарност, чути от майка му.