Александър Дюма - Анж Питу

По времето, когато започва тази история, Луи-Анж Питу, както сам бе казал в своя диалог с абат Фортие, беше на седемнайсет години и половина. Той бе източено и слабо момче, с жълтеникави коси, червени бузи и очи, наподобяващи син фаянс. Цветът на свежата и невинна младост се разливаше по широката му уста, чиито дебели устни разкриваха, отваряйки се извън мяра, два съвършено пълни реда грамадни зъби — за онези, с които бяха предназначени да делят обяда. На края на дългите му кокалести ръце висяха солидно прикачени длани, масивни като бухалки за пране; краката му, поносимо криви, с колене колкото детски главички, които издуваха тесните черни панталони, бяха с огромни ходила, при все това разположени удобно в обувки от телешка кожа, порижавели от употреба — такъв беше, облечен в един вид износена дреха от кафяв серж, нещо средно между моряшка куртка и риза, описан точно и безпристрастно, бившият питомец на абат Фортие.

Остава ни да го екипираме в умствено отношение.

Анж Питу бе осиротял на дванайсетгодишна възраст, когато бе имал нещастието да загуби майка си, чийто единствен син беше. Това ще рече, че от смъртта на баща му, настъпила преди той да достигне съзнателна възраст, Анж, обожаван от бедната жена, бе правил каквото си пожелае, което силно го бе укрепило физически, но за сметка на умственото му развитие. Роден в очарователно селце, наречено Арамон, разположено на една левга от града сред горите, първите му разходки бяха, за да проучи родната гора, и първото приложение на неговата интелигентност бе да обяви война на животните, които я обитаваха. Резултатът от това приложение, насочено към една-едничка цел, бе, че на десет години Анж Питу се изявяваше като забележителен бракониер и първоразряден птицеловец, и то почти без труд и най-вече без уроци, по силата единствено на онзи инстинкт, дарен от природата на хората, родени сред горите, същия, който е дала и на животните. Така нито една пътечка на горски или полски зайци не му беше чужда. На три левги наоколо нито една баричка 25 25 За баричките вж. „Моите спомени“, глава XXV, в която Дюма, избягвайки от стипендията за семинарията в Соасон, ловува в компанията на Буду, истинския първообраз на Питу — бел.фр.изд. не бе убягнала от неговото зорко око и навсякъде се срещаха следи от кривия му нож върху дърветата, годни за направа на свирки за примамване на птици. Вследствие на тези непрестанно повтаряни упражнения Питу стана извънредно як.

Благодарение на дългите си ръце и на изпъкналите колене, които му позволяваха да обхваща и най-дебелите стволове, той се катереше по върхарите, за да достигне и най-високите гнезда с ловкост и увереност, които извикваха възхищение у неговите другари и които на друга географска ширина, по-близка до екватора, биха му спечелили уважението на маймуните в този лов със свирка, толкова привлекателен дори за големите, при който ловецът примамва птиците към дърво, намазано с клей, имитирайки крясъка на сойката или на кукумявката, индивиди, които се радват на всеобща омраза сред пернатия род, до такава степен, че всяка сипка, всеки синигер, всяка кадънка притичва с надеждата да отскубне някое перо на своя враг и да запази за повече време своите. Другарите на Питу си служеха било с истинска сойка или кукумявка, било даже с обикновена тревичка, за да наподобят по-добре или по-зле вика на тези екземпляри. Ала Питу, нехаейки за такива приготовления, презираше всякакви хитрувания. Той се бореше със собствени сили и залагаше клопки по естествен начин. Та нали единствено неговата уста модулираше кресливите и ненавистни звуци, примамващи не само другите птици, но и тези от същия вид, които се оставяха да бъдат измамени, не казваме от песента, по-скоро от вика, така съвършено имитиран. Колкото до лова в баричките, за Питу това беше най-простото нещо и той сигурно би го презирал като изкуство, ако би бил по-малко доходоносен. Което не пречеше, въпреки снизходителното му отношение към този толкова лесен лов, някои от най-опитните да не умеят като Анж да покриват с папрат локва, твърде голяма, за да бъде „тапицирана“, това е техническият термин; никой да не успява като него да придава подходящия наклон на своите намазани с лепило пръчки, така че и най-хитрите птици да не могат да пият нито отгоре, нито отдолу; и накрая — никой да няма онази сигурност на ръката и точност на окото, в които се състои тайната на умелото смесване на неравните части от борова смола, масло и клей, за да не бъде лепилото нито твърде течно, нито твърде трошливо.