Александър Дюма - Анж Питу

— Хайде, господин абат — каза Питу, който, и да не беше чул думите на учителя, бе доловил завръщането на израза на опрощение на лицето му, — простете ми и ще видите какво хубаво съчинение ще направя утре.

— Е, добре, съгласих се — рече абатът, като затъкна в знак на примирие камшика в пояса си и се приближи до Питу, който, благодарение на тази демонстрация на миролюбивост, реши да остане на мястото си.

— О, благодаря! Благодаря! — извика ученикът.

— Ама почакай и не ми благодари толкова бързо. Да, прощавам ти, но при едно условие.

Питу наведе глава и тъй като беше в ръцете на достопочтения абат, зачака със смирение.

— Ако отговориш без грешка на един мой въпрос, ще ти простя.

— На латински ли? — измънка Питу с безпокойство.

— Latine — отвърна учителят.

Ученикът изпусна дълбока въздишка.

После настъпи моментен промеждутък, през който радостните викове на момчетата, играещи на площада пред замъка, стигнаха до неговите уши.

Изплъзна му се въздишка, още по-дълбока от първата.

— Quid virtus? Quid religio? 21 21 Quid virtus? Quid religio? (лат.) — Що е добродетел? Що е религия? — бел.прев. — попита абатът.

Тези думи, произнесени със самоувереността на педагог, отекнаха в ушите на бедния Питу като тръбата на ангела на Страшния съд. Притъмня му пред очите и интелектът му направи за миг такова усилие, че той осъзна възможността да полудее.

При все това този умствен труд, колкото и жесток да беше, не водеше до никакъв резултат и поисканият отговор трябваше да бъде чакан безкрайно. Тогава се чу продължителният шум от поемането на щипка тютюн, смръкнат бавно от ужасния следовател.

Питу виждаше ясно, че не може повече да мълчи.

— Nescio 22 22 Nescio (лат.) — Не знам — бел.прев. — изрече той, надявайки се, че като признае незнанието си, невежеството му ще бъде извинено.

— Ти не знаеш какво е добродетел! — изкрещя абатът, задушавайки се от гняв. — Ти не знаеш какво е религия!

— Знам го добре на френски — отговори Анж, — но не на латински.

— Тогава върви в Аркадия, juvenis! Всичко е свършено, нещастнико!

Питу бе така смазан, че не направи и крачка, за да избяга, макар абат Фортие да бе извадил камшика от пояса си с такова достойнство, с каквото един армейски генерал би измъкнал сабята си от ножницата в момента на битката.

— Но какъв ще стана аз? — проплака бедното дете, отпускайки ръце в отчаяние. — Какъв ще стана аз, ако загубя надеждата да вляза в семинарията?

— Стани какъвто можеш, Бога ми! Все ми е едно.

Горкият абат бе толкова разярен, че почти ругаеше.

— Ама вие не знаете, че леля ми ме мисли вече едва ли не за абат.

— Е, какво пък! Ще разбере, че не си достатъчно годен дори за клисар.

— Но, господин Фортие…

— Казвам ти да си вървиш — limina linguae 23 23 Limina linguae (лат.) — „ограничение на езика“, тоест „няма да кажа повече“ — бел.прев. .

— Така да бъде! — каза Питу като човек, който взема мъчително решение, ала в края на краищата го взема. — Бихте ли ме оставили да си прибера пюпитъра 24 24 Пюпитърът (подложка или по-скоро стойка за писане) е играл едновременно ролята и на ученическа чанта — бел.прев. ? — попита той, надявайки се, че в този миг на отсрочка сърцето на абат Фортие ще се изпълни с по-милостиви чувства.

— Разбира се — отвърна учителят, — пюпитъра и всичко, което съдържа.

Питу се изкачи вяло обратно по стълбите, тъй като класната стая беше на първия етаж. Той влезе вътре, където, събрани около голяма маса, четирийсетина ученици се правеха, че работят, отвори предпазливо своя пюпитър, за да провери дали всички обитатели бяха на мястото си, и като го повдигна внимателно, което доказваше неговата загриженост за съдържимото, пое с бавна и отмерена крачка по коридора.

На най-горното стъпало стоеше абат Фортие с протегната ръка, сочеща стълбите с края на камшика.

Трябваше да мине под раздвоените краища на това оръдие на унижението. Анж Питу се направи на толкова смирен и толкова малък, колкото можа. Което не попречи да получи едно сетно шибване с инструмента, на който абатът дължеше най-добрите си ученици и чието използване, макар и по-често и продължително върху Питу, отколкото върху когото и да било друг, бе имало, както се вижда, един така посредствен резултат.

Докато Анж Питу, избърсвайки последната си сълза, се отправя с пюпитъра на главата си към Пльо — квартал на града, където живее леля му, нека кажем няколко думи за неговата физика и за миналото му.