Александър Дюма - Анж Питу

Озовал се при леля си и докато тя обмисляше каква най-голяма полза може да извлече от племенника си, Анж, който се намери отново в своята гора, или почти, вече бе изучил топографските й особености, за да води във Виле-Котре същия живот като в Арамон.

Една-единствена обиколка му бе разкрила, че най-добрите барички са онези по пътя за Дампльо, за Компиен и за Вивиер и че най-богатият на дивеч участък е този на Брюйер-о-Лу.

След като извърши това разузнаване, Питу се зае със съответните приготовления.

Най-лесното за набавяне, понеже не изискваше никакви средства, бяха лепилото и капаните 35 35 Всъщност става дума за клонки и дъсчици, намазани с клей — бел.фр.изд. — кора от самодивски чемшир, стрита с чукало и размита с много вода, осигуряваше лепилото; колкото до капаните, те никнеха с хиляди по брезите в околността. Така че Питу си измайстори, без да каже на никого нищо, хиляда примки и едно гърне първокачествен клей и в една хубава утрин, след като предишния ден бе взел от хлебаря за сметка на леля си един хляб от четири либри, тръгна призори и се върна късно, подир падането на нощта.

Анж не би пристъпил към подобно решение, без да пресметне последиците. Той бе предвидил буря. Въпреки че не притежаваше мъдростта на Сократ, момчето познаваше настроението на леля си Анжелик също толкова добре, колкото знаменитият учител на Алкивиад е познавал това на жена си Ксантипа.

Питу не се беше излъгал в предвиждането си. Ала се бе надявал да се възправи срещу бурята, представяйки на старата набожница реколтата си от деня. Само дето не беше успял да отгатне мястото, където щеше да го порази мълнията.

Мълнията го порази на влизане.

Госпожица Анжелик бе застанала в засада зад вратата, за да не пропусне минаването на племенника си. Така че в мига, в който се осмели да прекрачи в стаята, той получи една плесница по тила, в която, без да се нуждае от други сведения, чудесно разпозна сухата длан на старата набожница.

За щастие Питу имаше твърда глава и макар ударът да го бе разтърсил едва, за да разнежи леля си, чийто гняв беше нараснал от болката, която си бе причинила на пръстите, удряйки без мяра, си даде вид, че пада, залитайки към противоположния край на стаята. После, озовал се там, побърза, тъй като леля му се приближаваше към него с хурката в ръка, да извади от джоба си талисмана, чрез който се надяваше да измоли прошка за своето бягство.

Това бяха две дузини птици, между които дузина червеношийки и половин дузина дроздове.

Госпожица Анжелик отвори широко очи от изумление, продължи да ръмжи колкото за лице, ала едновременно ръката й докопа улова на нейния племенник и като направи три крачки към лампата, тя рече:

— Какво е това?

— Чудесно виждате, добричка ми леличко Анжелик — отвърна Питу, — че са птици.

— Стават ли за ядене? — попита бързо старата мома, която, в качеството си на набожница, естествено, беше и чревоугодница.

— Стават ли за ядене! — повтори момчето. — Извинете! Това са червеношийки и дроздове — така мисля!

— И откъде си откраднал тези птици, жалък нещастнико?

— Не съм ги откраднал, улових ги.

— Как тъй?

— Ами в баричката!

— Какво е това баричка?

Питу изгледа смаяно леля си. Не бе в състояние да проумее, че на света може да съществува толкова небрежно обучение, та да не се знае какво е баричка.

— Баричка? — каза той. — Ама че въпрос! Това си е баричка.

— Да, само че аз, господин смешнико, не знам какво е баричка.

Питу бе изпълнен със състрадание към дълбокото й невежество.

— Баричката — заобяснява бавно, — е малка бара. Има трийсетина в гората. Поставят се наоколо капани и когато птиците дойдат да пият, глупавичките, се хващат.

— На какво?

— На лепилото.

— Аха! — поклати глава леля Анжелик. — Разбирам. Но кой ти даде пари?

— Пари! — възкликна Питу, учуден, че някой би могъл да помисли, че е притежавал някога и едно дение 36 36 Дение — стара френска монета, равна на 1/12 от суто — бел.прев. . — Пари ли, лельо Анжелик?

— Да.

— Никой.

— Тогава с какво си купил лепилото?

— Сам си го направих.

— А капаните?

— И тях също.

— Значи, тези птици…

— Какво, лельо?

— Те не ти струват нищо?

— Труда да се наведа и да ги вдигна.

— И може ли да се ходи често при баричката?

— Може да се ходи всеки ден.

— Добре.

— Само че не трябва…

— Не трябва… какво?

— Да се ходи всеки ден.

— И по каква причина?

— Ами защото това съсипва.