Александър Дюма - Анж Питу

— Букови жълъди!

— Но да. Разбирате ли, лельо Анжелик, че ако чичо Ла Жьонес, горският от Брюйер-о-Лу, ме беше забелязал да бродя из участъка му без торбата, щеше да ме попита: „Какво правиш тук, малък скитнико?“ Да не говорим, че щеше да се усъмни за нещо. Докато с торбата, ако ме попита какво правя, ще му отговоря: „Ето! Идвам за жълъди. Нима е забранено да се ходи за жълъди? — Не. — Е, добре! Щом не е забранено, не можете нищо да ми кажете.“ Наистина, ако ми каже нещо чичо Ла Жьонес, ще сбърка.

— Значи си прекарал деня в събиране на жълъди, вместо да залагаш примките си, мързеливецо! — разкрещя се леля Анжелик, която сред всичките тези остроумия на племенника й сякаш усещаше как зайците й убягват.

— Напротив, заложих примките, докато събирах жълъди, така че той ме видя в момента, в който ги нагласях.

— И нищо ли не ти каза?

— И още как. Каза: „Ще предадеш почитанията ми на леля си Питу“. Ей! Добър човек е този Ла Жьонес, а?

— Ами зайците? — настоя леля Анжелик. Нищо на света не можеше да я отклони от основната й мисъл.

— Зайците ли? Луната изгрява в полунощ, ще отида в един часа да проверя дали са се хванали.

— Къде?

— В гората.

— Какво, ще отидеш в един часа през нощта в гората?

— Ами да!

— И няма да те е страх?

— Да ме е страх от какво?

Леля Анжелик бе толкова удивена от смелостта на Питу, колкото и от разсъжденията му.

Факт е, че Анж, като рожба на природата, не познаваше нито една от мнимите опасности, които стряскат градските деца.

Така че в полунощ той тръгна, крачейки покрай гробищния зид, без да се обръща. Невинното създание, което никога не бе оскърбявало, дори в стремежа си към независимост, нито Бога, нито хората, не се боеше от живите, както и от мъртвите.

Плашеше се само от една-единствена личност — и това беше Ла Жьонес, поради което, като предпазна мярка, заобиколи, за да мине край къщата му. Понеже вратите и капаците на прозорците бяха затворени и всички светлини вътре изгасени, Питу, за да се убеди, че горският си е вкъщи, започна да имитира лая на куче с такова съвършенство, че Ронфло, басетът на Ла Жьонес, се хвана на провокацията, обаждайки се на свой ред настървено и душейки под портата.

От този момент нататък Питу си отдъхна. Щом Ронфло беше в къщата, Ла Жьонес също си беше там. Ронфло и Ла Жьонес бяха неразделни — срещнеше ли единият, човек можеше да бъде сигурен, че и другият скоро ще се появи.

Напълно успокоен, Анж се запъти към Брюйер-о-Лу. Примките бяха свършили работа. Два заека се бяха хванали и се бяха удушили.

Питу ги напъха в широкия джоб на онази твърде дълга дреха, която му ставаше все по-къса, и се прибра у леля си.

Старата мома си беше легнала, но алчността не й бе позволила да заспи. Като Перета 38 38 Лафонтен. „Басни“, „Млекарката и гърнето с мляко“ — бел.фр.изд. тя бе правила сметки колко ще спечели от четири заешки кожи на седмица и това пресмятане я бе отвело толкова далеч, че сън не я хващаше. Ето защо с нервен трепет в гласа попита детето какво е донесло.

— Два. Ах, проклятие! Лельо Анжелик, не е моя грешката, че не можах да донеса повече. Изглежда, че зайците на чичо Ла Жьонес са нахитрели.

Надеждите на госпожица Анжелик се бяха сбъднали, дори бях преминали очакванията й. Тя взе, тръпнеща от радост, двете нещастни животни, разгледа кожата им, останала невредима, и отиде да ги заключи в килера, който, след възникването си, не бе виждал припаси, подобни на тези, които съхраняваше, откакто на Питу бе минала мисълта да го снабдява.

После с много нежен глас подкани Анж да си ляга, което умореното дете стори на мига, без да поиска да вечеря, а това го издигна още повече в очите на неговата леля.

На по-следващия ден Питу поднови начинанието си и този път имаше по-голям късмет от първия. Той хвана три заека.

Два поеха към странноприемницата „Ла Бул-д’Ор-Куроне“, третият към свещеническия дом. Леля Анжелик се грижеше за абат Фортие, който, от своя страна, я препоръчваше на добрите души от енорията си.

Нещата вървяха така три-четири месеца. Старата мома беше възхитена, а Питу намираше положението за поносимо. Действително, без любовта на майка му, която витаеше над съществуванието му, момчето водеше във Виле-Котре почти същия живот като в Арамон. Ала едно неочаквано обстоятелство, което при все това трябваше да бъде очаквано, строши гърнето с мляко на лелята и преустанови походите на племенника.

Получи се писмо от доктор Жилбер, изпратено от Ню Йорк. Стъпвайки на американска земя, философът пътешественик не бе забравил своето протеже. Той пишеше на метр Ниге, за да разбере дали инструкциите му се следват и да настоява за изпълнение на споразумението или за развалянето му при липса на желание да се спазва.