Александър Дюма - Анж Питу

Случаят беше сериозен. Чувството за отговорност на нотариуса надделя. Той се яви при леля Питу и с писмото на доктора в ръка изиска от нея да устои на обещанието си.

Нямаше накъде да се отстъпва, всяко позоваване на лошо здраве се опровергаваше от физиката на Питу. Момчето бе високо и слабо, но и младите дръвчета в гората бяха високи и тънки, което не им пречеше да бъдат в цветущо състояние.

Госпожица Анжелик поиска една седмица, за да подготви ума си за избора на професията, на която трябваше да се отдаде племенникът й.

Питу бе тъжен също като леля си. Занятието, което упражняваше, му изглеждаше превъзходно и той не желаеше друго.

През тази седмица не ставаше въпрос нито за барички, нито за бракониерство. Впрочем беше зима и птиците пиеха навсякъде, освен това току-що бе паднал сняг и Анж не смееше да отиде да заложи примките си. Снегът запазва отпечатъците от стъпките, а момчето притежаваше чифт крака, които даваха големи шансове на Ла Жьонес да научи за двайсет и четири часа кой е ловкият негодник, посегнал на обитателите в участъка му.

През тази седмица старата мома пак показа ноктите си. Питу откри отново някогашната си леля Анжелик, онази, която пораждаше у него толкова силен страх и която единствено интересът, този могъщ двигател на целия й живот, бе накарал за момент да надене кадифени ръкавици.

С наближаването на уречения срок настроението на госпожица Анжелик ставаше все по-кисело. Стигна се дотам, че към петия ден Питу копнееше леля му да се спре незабавно на някаква професия и малко го интересуваше каква щеше да бъде тя, само и само да се свърши с положението на мъченик, което му бе отредила старата мома.

Изведнъж в така ужасно разбунената й глава изникна една великолепна идея. Тази идея й върна спокойствието, което бе загубила от шест дни.

Идеята се състоеше в това, да моли абат Фортие да приеме в класа си без никакво заплащане бедния Питу и да направи така, че той да получи стипендията, учредена в семинарията от Негова светлост херцог Д’Орлеан. Това беше обучение, което нямаше да струва нищо на леля Анжелик, а господин Фортие, без да се смятат косовете, дроздовете и зайците, с които старата набожница го отрупваше от шест месеца, дължеше на племенника на тази, която отдаваше под наем столове в църквата му, повече, отколкото на всеки друг. Така, запазен под похлупак, Анж принасяше полза в настоящето и носеше обещание за бъдещето.

Наистина той бе взет от абат Фортие без никакво заплащане. Добър човек беше този абат, безкористно даряваше познанията си на бедните духом, а парите си на бедните телом, ала бе непреклонен по един въпрос — солецизмите го изкарваха от кожата му, варваризмите го довеждаха до ярост. В такива случаи не признаваше нито приятел, нито враг, нито богат, нито беден, нито ученик, който си плащаше, нито такъв, когото обучаваше безплатно. Пердашеше със селска безпристрастност и с лакедемонски 39 39 От Лакедемон (Спарта) — спартански — бел.прев. стоицизъм и понеже имаше силна ръка, налагаше здравата. Това бе известно на родителите и от тях зависеше дали да дадат децата си при абат Фортие или не, но поверяха ли му ги, те оставаха изцяло на неговата милост — на всички майчини оплаквания абатът отговаряше с поговорката, която бе накарал да гравират на ръкохватката на пръчката му за бой и на дръжката на многожилния камшик: „Който много обича, много и наказва.“

И така, по препоръка на леля си, Анж Питу бе приет сред учениците на абат Фортие. Старата набожница, горда от този факт, далеч по-малко приятен на Питу, комуто прекратяваше скитническия и независим живот, отиде при метр Ниге и му съобщи, че не само се е съобразила с намеренията на доктор Жилбер, но дори ги е и надминала. Всъщност докторът бе пожелал Анж Питу да овладее една почтена професия. Тя му даваше много повече — едно превъзходно образование. И то къде? В същия пансион, в който бе настанен Себастиен Жилбер, за когото той плащаше петдесет ливри.

Действително Анж получаваше образованието си безплатно, ала нямаше никаква необходимост това да се доверява на доктор Жилбер, а дори и да се направеше, известна бе безкористността на абат Фортие. Като своя върховен повелител той разперваше ръце, изричайки: „Оставете децата да дойдат при мене.“ 40 40 Мат., 19:13-15; Марк., 10:13-16; Лук., 18:15-17 — бел.фр.изд. Само че двете длани на тези отечески ръце бяха въоръжени — едната с книга, другата с наръч пръчки. Така че през повечето време, обратно на Иисус, който приемал децата плачещи и ги провождал утешени, абат Фортие виждаше да водят при него клетите деца уплашени и ги изпращаше разплакани.