Александър Дюма - Анж Питу

— Ах, парижани! — ревна арендаторът. — Ах! Имате кирки, а се страхувате от камънаци! Имате олово, а се боите от желязо! Имате барут, а се плашите от огън! Парижки страхливци! Парижки подлеци! Машини за робство! Хиляди демони! Кой сърцат мъж ще дойде с мен и Питу, да превземем кралската Бастилия? Казвам се Бийо, арендатор от Ил дьо Франс. Напред!

Бийо бе стигнал върха на дързостта.

Тръпнеща и разпалена, тълпата около него се раздвижи, крещейки: „Към Бастилията! Към Бастилията!“

Себастиен понечи да се вкопчи в Бийо, ала той лекичко го отстрани.

— Момче, каква беше последната дума на баща ти? — попита благо.

— Работи! — отвърна Себастиен.

— Тогава работи тук. Ние отиваме да работим там. Само че нашата работа се нарича разрушаване и убиване.

Момъкът не отрони нито дума; той скри лице в дланите си, без дори да стисне пръстите на Анж Питу, който го прегърна, и се олюля в такива жестоки конвулсии, че се принудиха да го отнесат в лечебницата на колежа.

— Към Бастилията! — извика Бийо.

— Към Бастилията! — извика Питу.

— Към Бастилията! — поде тълпата.

И се устремиха към Бастилията.

Сега нека нашите читатели ни позволят да ги въведем в главните политически събития, които се случиха от времето, когато в нашето последно съчинение ние напуснахме френския двор.

Тези, които познават историята на тогавашната епоха, или пък онези, които историята чисто и просто стряска, могат да подминат тази глава — следващата е пряко продължение на предходната, а това, което се осмеляваме да изложим тук, е за ползване само от взискателните умове, които желаят да си дават сметка за всичко.

От една-две години нещо нечувано, непознато, нещо, идещо от миналото и отиващо към бъдещето, тътнеше във въздуха.

Това бе Революцията 130 130 В тази свързваща глава Дюма резюмира „История на Френската революция“ от Мишле (Волтер, Въведение, втора част, глава VI) — бел.фр.изд. .

Волтер се бе привдигнал за миг в агонията си и облакътен на смъртното си ложе, беше съзрял да проблясва дори в нощта, в която той потъваше, тази сияйна зора.

То бе, защото Революцията, подобно на Христос, чиито въжделения олицетворяваше, трябваше да съди живите и мъртвите.

Когато Ана Австрийска стана регент, отбелязва кардинал Дьо Рец 131 131 Жан-Франсоа Пол дьо Гонди, кардинал Дьо Рец (1613 — 1679) — френски политик и писател. Участник във Фрондата. Неговите „Спомени“, оценявани като шедьовър на класическата проза, представляват ярка документална характеристика на епохата и личностите, оставили своя отпечатък — бел.ред. , на устата на всички беше само тази фраза: „Кралицата е толкова добра!“ 132 132 Мишле, цит. съч., глава VIII (За червената книга), цитира „Спомени“ на кардинал Дьо Рец, първа част — бел.фр.изд.

Веднъж лекарят на мадам Дьо Помпадур, Кене, който живееше при нея, вижда да влиза Луи XV: едно чувство извън почитанието го смущава до такава степен, че той се разтреперва и побледнява.

— Какво ви е? — пита го мадам Дю Осе.

— Това — отговаря Кене, — че всеки път, щом зърна краля, си казвам: „Ето един човек, който може да накара да ми отрежат главата!“

— О, няма опасност! — отвръща мадам Дю Осе. — Кралят е толкова добър! 133 133 Мишле, цит. съч., глава IX, цитира приблизително „Спомени на мадам Дю Осе за Луи XV и мадам Дьо Помпадур“ — бел.фр.изд.

С тези две изречения: Кралят е толкова добър! Кралицата е толкова добра!, беше извършена Френската революция.

Когато Луи XV умря, Франция си отдъхна. Беше се отървала както от краля, така и от всякакви там Помпадур, Дю Бари 134 134 Жан Бекю, графиня Дю Бари (1743 — 1793) — фаворитка на Луи XV, гилотинирана по време на революционния терор — бел.ред. , от Парка на елените 135 135 Кът за развлечения в двореца Версай — бел.ред. .

Удоволствията на Луи XV струваха скъпо на нацията, повече от три милиона годишно.

За щастие имаше един крал, млад, нравствен, филантроп, почти философ.

Един крал, който, като Емил на Жан-Жак 136 136 Отпратка към „Емил, или За възпитанието“ от Жан-Жак Русо — бел.прев. , бе изучил занаят, или по-скоро три занаята.

Той беше ключар, часовникар и механик.

И така, стреснат от бездната, над която се надвесва, в началото кралят отказва всички благоволения, които му искат. Придворните тръпнат. Едно нещо ги успокоява — че отказва не той, а Тюрго; че кралицата може би още не е кралица и че следователно не може да има тази вечер онова влияние, което ще упражнява утре.