Александър Дюма - Анж Питу

— Това е, защото кралят е французин, а кралицата — австрийка — отвърна философски Питу.

— Почакай! С краля са господин Тюрго 120 120 Ан Робер Жак, барон Дьо Тюрго (1727 — 1781) — френски икономист, генерален контрольор на финансите (1774 — 1776), изпаднал в немилост поради опита да предприеме либерални финансови, икономически и социални реформи — бел.ред. и господин Некер. С кралицата са господин Дьо Бретьой 121 121 Луи Огюст Льо Тонелие, барон Дьо Бретьой (1730 — 1807) — френски дипломат, министър при Луи XVI — бел.ред. и Полиняковци. Кралят не е господарят, щом бе принуден да отпрати господин Тюрго и господин Некер. Кралицата е господарката, сиреч Бретьой и Полиняковци. Ето защо всичко отива на зле. Та значи, Питу, злото идва от мадам Дефицит. Мадам Дефицит е разгневена и войските стрелят от нейно име. Много е просто — австрийците защитават Австрийката.

— Простете, господин Бийо — попита Питу, — но deficit е латинска дума, която означава липсва. Какво липсва?

— Пари, Бога ми! И понеже парите ги няма, и понеже любимците на кралицата са изяли тези пари, които липсват, затова я наричат мадам Дефицит. Така че не кралят е разгневен, а кралицата. Кралят е само ядосан, ядосан, задето всичко върви толкова зле.

— Разбирам — рече Питу. — А ковчежето?

— Вярно! Вярно, Питу! Тази дяволица политиката винаги ме отвежда по-далеч, отколкото искам да стигна. Да, ковчежето на първо място. Имаш право, Питу. След като се видя с доктор Жилбер, тогава ще се върнем към политиката! Това е едно свещено задължение.

— Няма нищо по-свещено от свещените задължения — отбеляза Питу.

— Ами да вървим в колежа „Луи льо Гран“, където се намира Себастиен Жилбер — каза Бийо.

— Да вървим — съгласи се Питу, въздъхвайки, защото трябваше да напусне едно меко тревно легло, с което бе свикнал. Освен това, въпреки страшната превъзбуда от вечерта, сънят, постоянен гост на чистите съвести и уморените слабини, опиваше със своите макове добродетелния и смазан Анж Питу.

Бийо бе вече скочил на крака, а момъкът едва се надигаше, когато удари единайсет и половина.

— Но както ми се струва, в единайсет и половина колежът „Луи льо Гран“ ще е затворен — каза Бийо.

— О! Със сигурност — отвърна Питу.

— Пък и през нощта можем да попаднем на някоя засада. Като че ли виждам лагерни огньове при Пале дьо Жюстис. Ще ме арестуват или ще ме убият. Имаш право, Питу, не трябва да ме арестуват, не трябва да ме убиват.

Това бе третият път от сутринта, в който арендаторът изричаше тези две ласкателни за човешката гордост слова: „Имаш право.“

Питу реши, че най-доброто, което е в състояние да направи, е да повтори думите на Бийо.

— Имате право — повтори той, лягайки на тревата. — Не трябва да ви убиват, скъпи господин Бийо.

И краят на изречението замря в гърлото му. Vox faucibus hoesit 122 122 Вергилий. „Енеида“, песен III, стих 48 — бел.фр.изд. (В българското издание — стих 46: „… гласът ми във гърлото секна.“ — бел.ред.) , би могъл да каже, ако беше буден, ала Питу спеше.

Бийо не забеляза това.

— Имам идея — поде той.

— Ах! — измрънка насън Питу.

— Чуй ме, имам идея. Въпреки всички предпазни мерки, които вземам, аз може да бъда убит, убит отблизо или поразен отдалеч, поразен смъртоносно и да умра внезапно. Ако стане така, искам да знаеш онова, което трябва да кажеш вместо мен на доктор Жилбер. Не бъди като ням, Питу.

Питу не чуваше и вследствие на това не отговори.

— Ако бъда смъртно ранен и не успея да изпълня задачата си, ти ще отидеш вместо мен да намериш доктор Жилбер и ще му кажеш… чуваш ли добре, Питу? — попита арендаторът, навеждайки се към момъка. — И ще му кажеш… Но той хърка, нещастникът!

Цялото въодушевление на Бийо се изпари при вида на спящия Питу.

— Прочее да спим — рече той.

И се просна до спътника си, без много да мърмори. Защото, колкото и да бе свикнал с умората, препускането през деня и събитията от вечерта нямаше как да не окажат приспивно влияние и върху него.

Денят се сипна след три часа сън или по-скоро вцепенение.

Когато отвориха отново очи, Париж не бе изгубил нищо от дивия си лик, който бяха видели предната вечер, само дето имаше повече войници и народ навсякъде.

Народ, който се бе въоръжил с пики, направени набързо, с пушки, с които мнозина не умееха да си служат, с великолепни оръжия от друга епоха, на които носещите ги се радваха заради орнаментите от злато, слонова кост и седеф, без да отбират от механизма им и начина на употреба.