Александър Дюма - Анж Питу

— Това е Питу! Видяхте ли Анж Питу?

Този възглас стигна до госпожица Анжелик, ала тъй като онзи, който според мълвата бе нейният племенник, беше едно мило момче, крачещо с ходилата навън и свободно отпуснати ръце, старата мома, която винаги бе виждала Питу да върви с ходила навътре и лакти до тялото, поклати недоверчиво глава и се задоволи да заключи:

— Лъжете се. Това не е моят нескопосан племенник.

Двамата млади спряха при играещите на топка. В този ден имаше сключен облог между играчите от Соасон и тези от Виле-Котре, така че състезанието бе от най-оживените. Катрин и Питу се настаниха на склона, на височината на въжето, място, което Катрин избра като най-добро.

След миг чуха гласа на метр Фароле, който викаше:

— На две. Минаваме.

И играчите преминаха, ще рече всеки отиде да защитава своето поле и да напада това на противника. Един от тях се поклони с усмивка на Катрин; тя му отвърна с реверанс, поруменявайки. В същото време Питу усети как по ръката на девойката, опряна на неговата, пробягаха ситни нервни тръпки.

Непозната мъчителна тревога стегна сърцето на момъка.

— Това ли е господин Дьо Шарни? — попита той, гледайки спътницата си.

— Да — отговори Катрин. — Значи го познавате?

— Не го познавам — поклати глава Питу, — но се досетих кой е.

Наистина Анж бе познал в младия човек господин Дьо Шарни по онова, което Катрин му бе казала предната вечер.

Този, който я бе поздравил, беше изискан двайсет и три — двайсет и четири годишен благородник, хубав, строен, с елегантни форми и грациозни движения, което е обичайно за онези, при които аристократичното възпитание е започнало още от люлката. Всички тези физически упражнения, които се правят добре само ако са били изучавани от детинство, биваха изпълнявани от господин Изидор Дьо Шарни със забележително съвършенство; освен това той бе от хората, чийто тоалет неизменно подхождаше на заниманието, за което бе предназначен. Ловните му костюми издаваха безупречен вкус; облеклото му за фехтовалната зала би могло да послужи за модел на самия свети Георги; и накрая дрехите му за езда бяха или по-скоро изглеждаха, благодарение на начина, по който ги носеше, с твърде особена кройка.

През този ден господин Дьо Шарни — по-малък брат на нашия стар познайник граф Дьо Шарни, — сресан с небрежността на утринния тоалет, бе в светъл прилепнал панталон, който открояваше изящните му и мускулести нозе; елегантните сандали за игра на топка, привързани с каишки, заместваха временно или обувките с червени токове, или ботушите с обърнати кончови; бял жакет от пике очертаваше талията му, сякаш бе стегната в корсет, а горе на склона прислужникът му държеше една зелена дреха със златни ширити.

Оживлението, което го изпълваше в момента, му бе възвърнало цялото очарование и свежест на младостта, които, въпреки двайсет и трите си години, бе загубил поради безсънните нощи, разгулните пиршества и хазарта до зори.

Никое от достойнствата, които без съмнение бяха забелязани от девойката, не убягна на Питу. Виждайки ръцете и краката на господин Дьо Шарни, той започна по-малко да се гордее с онази разточителност на природата, която му бе донесла победа над сина на обущаря, и си помисли, че същата тази природа би могла да разпредели по един по-умел начин върху всички части на тялото му елементите, от които бе съставено.

Действително с онова, което бе в повече на ходилата, ръцете и коленете на Питу, природата би могла да му извае един хубав крак. Само че нещата изобщо не бяха на местата си — където имаше нужда от финес, бе струпана плът в излишък, а където бе необходима закръгленост, беше празно.

Момъкът огледа нозете си със същия вид, с който еленът от баснята оглежда своите 79 79 Лафонтен, „Басни“, „Еленът, който се оглеждал във водата“: „Елен на вир един в кристала/ оглеждаше се с радост и тъга […] кори нозете си, чиито вретена/ се губеха във водната дълбочина.“ — бел.фр.изд. (Цитатът е по превода от френски на Атанас Далчев — бел.ред.) .

— Какво ви е, господин Питу? — рече Катрин.

Виконт Дьо Шарни се възползва от промеждутъка в играта, за да дойде да поздрави Катрин. С приближаването му Анж виждаше как кръвта нахлува в лицето на девойката и усещаше, че ръката й все по-силно потръпва.

Виконтът кимна с глава на Питу, после с онази фамилиарна любезност, която твърде добре умееха да проявяват благородниците по онова време към дребните буржоазки и гризетките, попита Катрин за здравето й и настойчиво поиска да танцува първия контраданс с нея. Тя се съгласи. В една усмивка се заключаваше благодарността на младия благородник. В този момент го повикаха, тъй като играта щеше да започне отново. Той се поклони на Катрин и се отдалечи с лекотата, с която бе дошъл.