Александър Дюма - Анж Питу

То беше на четирийсет и пет годишен мъж, още по-висок и по-слаб от Питу, облечен в дреха, износена почти колкото неговата, който, навел се над рамото му, четеше явно с любопитство, равно по сила на разсеяността на младежа.

Питу бе смаян. Една приветлива усмивка се изписа на устните на мъжа в черно и разкри уста, в която бяха останали четири зъба, два отдолу и два отгоре, кръстосани и заострени като бивни на глиган.

— Американско издание — каза мъжът с носов глас, — формат ин октаво 84 84 Формат една осма, при който печатните листове са сгънати на 8 — бел.прев. : „За независимостта на човека и свободата на нациите“, Бостън, 1788 година.

Питу го гледаше с нарастващо учудване, така че когато мъжът спря да говори, очите на момъка едва не бяха изскочили от орбитите си.

— Бостън, 1788 година. Така ли, господине? — повтори той.

— Това е трактатът на доктор Жилбер — рече черният мъж.

— Да, господине — отвърна вежливо Питу.

И стана, защото бе слушал, че е неучтиво да говориш седнал пред човек, който те превъзхожда; а във все още наивното съзнание на Анж всеки мъж имаше правото да заяви своето превъзходство над него.

Ала изправяйки се, забеляза откъм прозореца нещо розово и движещо се да му хвърля поглед. Това нещо бе госпожица Катрин. Девойката го гледаше по странен начин и му правеше чудновати знаци.

— Ако не е недискретно, господине — поде човекът в черно, който, стоейки с гръб към прозореца, бе съвършено чужд на ставащото, — на кого принадлежи тази книга?

И той посочи с пръст, но без да я докосва, брошурата, която Питу държеше в ръцете си.

Момъкът щеше да каже, че книгата принадлежи на господин Бийо, когато до ушите му достигнаха, промълвени с почти умоляващ глас, думите:

— Кажете, че е ваша.

Черният мъж, който цял бе станал поглед, не чу тези думи.

— Господине — произнесе величествено Анж, — тази книга е моя.

Човекът в черно вдигна глава, защото забеляза, че от време на време учуденият поглед на Питу се разминава с неговия, за да се впери на съвсем друго място. Той видя прозореца, но Катрин бе предугадила движението му и, бърза като птичка, бе изчезнала.

— Какво току поглеждате нагоре? — попита черният мъж.

— А, така, господине! — подхвърли Питу, усмихвайки се. — Позволете ми да отбележа, че сте прекалено любопитен. Curiosis или по-скоро avidus cognoscendi 85 85 Curiosis… avidus cognoscenti (лат.) — любопитен… жаден да научи — бел.прев. , както казваше моят учител абат Фортие.

— Значи твърдите — подхвана разпитващият, без изобщо да изглежда впечатлен от това доказателство за ученост, което току-що бе дал Питу с намерението да демонстрира, че стои по-високо, отколкото бе показал отначало, — та значи твърдите, че тази книга е ваша?

Момъкът извърна очи така, че прозорецът се намери в полезрението му. Главата на Катрин се появи отново и му направи утвърдителен знак.

— Да, господине — отвърна Питу. — Ще желаете ли да я прочетете? Avidus legendi libri или legendae histori 86 86 Avidus legendi libri… legendae histori (лат.) — жадуващ да прочете книгата или да прочете историята — бел.прев. .

— Господине — каза човекът в черно, — вие ми изглеждате много над съсловието, за което говори облеклото ви: Non dives vestitu sed ingenio 87 87 Non dives vestitu sed ingenio (лат.) — „Не е богат с дрехи, богат е с ум“ — бел.прев. . Следователно ви арестувам.

— Какво! Арестувате ме? — възкликна с върховно изумление Питу.

— Да, господине, и ви моля да ме последвате.

Анж погледна този път не нагоре, а около себе си, и забеляза двама сержанти, които чакаха заповедите на черния мъж; те сякаш бяха изскочили изпод земята.

— Да съставим протокола, господа — нареди мъжът.

Единият сержант върза ръцете на Питу с въже и взе в своите книгата на доктор Жилбер.

После завърза Питу за една халка под прозореца.

Момъкът щеше да се развика, ала чу същия този глас, който имаше такава власт над него, да прошепва:

— Не се противете.

Питу се остави с покорство, което възхити сержантите и най-вече човека в черно. Така че без всякакво подозрение те се отправиха към фермата — сержантите, за да вземат една маса, а черният мъж… ще узнаем по-късно защо.

Едва бяха влезли в къщата, когато се разнесе глас:

— Вдигнете ръцете — каза гласът.

Питу вдигна не само ръцете, но и главата си и забеляза бледото и уплашено лице на Катрин. В ръката си девойката държеше нож.

— Още… още — рече тя.

Питу се надигна на пръсти.

Катрин се наведе навън; острието докосна въжето и момъкът усети ръцете си свободни.