Александър Дюма - Анж Питу

— Какво ви е? — попита го най-накрая Катрин. — И защо не ми говорите?

— Не ви говоря, госпожице — отвърна Питу, — защото не умея да говоря като господин Дьо Шарни. Какво искате да ви кажа след всички хубави неща, които ви каза той, танцувайки с вас?

— Колко сте несправедлив, господин Анж, та ние говорихме за вас.

— За мен ли, госпожице, как така?

— О, Боже! Господин Питу, ако не бъде открит покровителят ви, ще се наложи да ви се търси друг.

— Значи не ме бива да се справям с писмената работа във фермата? — въздъхна Питу.

— Напротив, господин Анж, мисля, че писмената работа във фермата не е подходяща за вас. С образованието, което сте получили, вие можете да постигнете нещо по-добро.

— Не знам какво бих постигнал. Но знам, че не искам да постигам нищо, ако трябва да го правя чрез господин Дьо Шарни.

— И защо ще откажете неговото покровителство? Брат му, граф Дьо Шарни, е, както изглежда, чудесно поставен в двора и се е оженил за лична приятелка на кралицата. Той ми каза, че ако би ми било приятно, ще ви издейства място в службата за габела 82 82 Габел — данък върху солта във Франция при Стария режим — бел.ред. .

— Много съм ви задължен, госпожице, ала вече ви заявих, че съм си добре така, както съм в момента, и поне докато баща ви не ме отпрати, ще остана във фермата.

— И защо, по дяволите, ще те отпращам? — избоботи един гърлен глас, в който Катрин, потрепервайки, позна гласа на баща си.

— Скъпи Питу — прошепна девойката, — не споменавайте господин Изидор, моля ви.

— Ей! Ама отговори де.

— Ами… Не знам — отвърна момъкът, силно объркан, — може би смятате, че не съм достатъчно учен, за да ви бъда полезен.

— Не си достатъчно учен! След като смяташ съвсем не зле и четеш така, че да натриеш носа на нашия учител, който при това се мисли за голям духовник. Не, Питу, добрият Бог води при мен хората, които влизат в дома ми, и веднъж влезли, те остават толкова, колкото е угодно на добрия Бог.

Получил това уверение, Анж се прибра във фермата; но макар и то да бе категорично, изобщо не беше достатъчно. Във времето между излизането му и връщането у него бе настъпила огромна промяна. Той бе загубил нещо, което, веднъж загубено, повече не се намира — това бе доверието в самия себе си. Така че, противно на навиците си, спа зле. Мислеше за книгата на доктор Жилбер; тя бе главно против благородниците, против злоупотребите на привилегированата класа, против малодушието и низостта на онези, които й се подчиняваха. Стори му се, че започва постепенно да разбира тези хубави неща, написани в нея, и си обеща, щом стане светло, да препречете само за себе си и съвсем тихо шедьовъра, който бе чел на висок глас пред всички.

Ала тъй като беше прекарал безсънна нощ, Питу се събуди късно.

Все още не бе решил дали да осъществи плана си. Беше седем часът; арендаторът трябваше да се прибере чак в девет. Впрочем, дори и да се върнеше, несъмнено щеше да одобри това занимание, което самият той бе препоръчал.

Анж слезе по малка външна дървена стълба и седна на една пейка под прозореца на Катрин. Случайността ли го бе довела точно тук, или момъкът познаваше този прозорец и тази пейка?

Все едно, Питу, преоблечен във всекидневния си костюм, за който не бе имало време да бъде подменен и който се състоеше от черния панталон, дългата зелена риза и порижавелите обувки, извади брошурата от джоба си и започна да чете.

Не бихме дръзнали да кажем, че в началото очите на читателя не се извръщаха от време на време крадешком към прозореца; но тъй като прозорецът, обрамчен с латинки и грамофончета, не позволяваше да се види фигурата на девойката, най-накрая очите на Питу се втренчиха в книгата.

Вярно е, че понеже почти не обръщаше страниците и колкото по-вглъбен изглеждаше, толкова по-малко ръката му се докосваше до тях, то би могло да се помисли, че умът му е другаде и че той бленува, вместо да чете.

Изведнъж му се стори, че върху разтворената брошура, осветявана от утринното слънце, пада сянка. Тази сянка, прекалено плътна, за да е от облак, можеше да бъде само от някое непрозрачно тяло — има обаче непрозрачни тела, които са така очарователни за гледане, че Анж бързо вдигна глава, за да види кое е това, което му закрива слънцето.

Момъкът се мамеше. Действително едно непрозрачно тяло му отнемаше светлината и топлината, която Диоген си поискал от Александър 83 83 Плутарх, „Александър“, 14: „Затова Александър сам отишъл при него. Диоген се припичал на слънце. Като видял да приближават толкова хора, надигнал се за малко и се загледал в Александър. Царят го поздравил сърдечно и запитал има ли нужда от нещо. «Да, рекъл Диоген, отмести се малко, че ми закриваш слънцето.»“ — бел.фр.изд. (Тук и до края цитатите от Плутарх са по „Успоредни животописи“, „Народна култура“, 1981 г., в превод от старогръцки на Богдан Богданов — бел.ред.) . Ала наместо очарователно, тъкмо обратното, непрозрачното тяло представляваше твърде неприятна гледка.