Александър Дюма - Анж Питу

Това превъзходство над младия Лодро предизвика за момент гордост у нашия герой, ала поривът на задоволство бе попарен от мисълта, че ще се наложи да отиде на танците без обувки или пък със старите, които вече изобщо не подхождаха на облеклото му. Тревогата обаче бе мимолетна. Един чифт обувки, изпратен в същото време на господин Бийо, оправи работата. Оказа се за щастие, че краката на Бийо са със същия размер като тези на Питу, което грижливо бе скрито от арендатора, от страх да не бъде унизен.

Докато Анж се преобличаше във великолепния костюм, влезе фризьорът. Той раздели жълтите му коси на три части: едната, най-голямата, остави да падне като опашка върху дрехата му; другите две, с не особено поетичното име кучешки уши — но какво да се прави, такова беше името, — бяха предназначени да покрият слепоочията му.

Сега нека признаем едно нещо — че когато Питу, сресан, фризиран, с панталона и дрехата в синьо, с розовия жакет и ризата с жабо, с опашката и кучешките уши, се погледна в огледалото, му бе много трудно да се познае и се обърна, за да провери дали самият Адонис не е слязъл на земята.

Нямаше никого наоколо. Усмихна се мило на себе си. И с вирната глава, с палци в джобчетата на жилетката изрече, повдигайки се на пръсти:

— Да го видим този господин Дьо Шарни!

Вярно е, че в новия си тоалет Анж Питу приличаше не на герой на Вергилий, а по-скоро на пастир на Вато 70 70 Жан-Антоан Вато (1684 — 1721) — френски живописец и график, автор на галантни битови сцени — бел.прев. .

Още щом прекрачи прага и влезе в кухнята на фермата, момъкът предизвика триумф.

— Я! Ама погледнете го, мамо — възкликна Катрин. — Колко е хубав така Питу!

— Наистина е неузнаваем — каза госпожа Бийо.

За нещастие от общото впечатление, което я бе поразило, девойката премина към подробностите. В тях Питу не беше толкова съвършен, колкото на пръв поглед.

— О, това е смешно — извика Катрин, — какви големи ръце имате!

— Да, имам страхотни ръце, нали? — отвърна той.

— И големи колене.

— Което е доказателство, че трябва да раста.

— Та, струва ми се, че и така сте достатъчно голям, господин Питу.

— И все пак ще раста още. Аз съм само на седемнайсет години и половина.

— И нямате прасци.

— А! Това е вярно, никакви ги няма. Но ще пораснат.

— Да се надяваме — рече Катрин. — Все едно, много сте хубав!

Момъкът се поклони.

— Охо! — удиви се арендаторът, влизайки и на свой ред оглеждайки Питу. — Какъв си издокаран, момчето ми! Ще ми се леля ти Анжелик да те види така.

— На мен също — отговори Питу.

— Чудя се какво ли би рекла? — подхвърли Бийо.

— Нищо, ще побеснее.

— Но, татко — каза Катрин с известно безпокойство, — дали тя не би имала правото да го прибере обратно?

— След като го е изгонила?

— И освен това петте години минаха — добави Питу.

— Какви пет години? — попита Катрин.

— Тези, за които доктор Жилбер бе оставил хиляда франка.

— Значи е оставил хиляда франка на леля ти?

— Да, да, да, за да ме даде да уча занаят.

— Какъв човек! — възкликна арендаторът. — Като си помисля, че всеки ден чувам да разправят подобни неща. А и за него — той направи жест с ръка — това е въпрос на живот и смърт.

— Доктор Жилбер искаше да получа професия — каза Питу.

— И е имал право. Ето как обаче се провалят добрите намерения. Оставят хиляда франка, за да може едно дете да изучи занаят, но вместо да изучава занаят, го пращат при някакъв свещеник, който решава да го прави семинарист. И колко му плащаше тя на твоя абат Фортие?

— Кой?

— Леля ти.

— Нищо не му плащаше.

— Слагала си е в джоба двестате ливри на добрия господин Жилбер?

— Вероятно.

— Слушай, Питу, ще ти дам един съвет и той е, когато онази дърта набожна лицемерка леля ти пукне, да огледаш внимателно навсякъде — в шкафовете, в сламениците, в гърнетата за кисели краставици.

— Защо? — попита Питу.

— Защото ще откриеш някое съкровище, например стари луидори във вълнен чорап. О, разбира се, понеже не би намерила достатъчно голяма кесия, за да остави в нея спестяванията си.

— Мислите ли?

— Сигурен съм. Но ще говорим за това, като дойде моментът. Сега предлагам да се поразходим. У теб ли е книгата на доктор Жилбер?

— В джоба ми е.

— Добре ли го обмислихте, татко? — рече Катрин.

— Няма нужда да размишляваш, за да вършиш добрини, детето ми — отвърна арендаторът, — докторът ми е заръчал книгата да се чете, да се разпространяват принципите, които съдържа, и книгата ще бъде четена, а принципите — разпространявани.