Александър Дюма - Анж Питу

— Тогава ще трябват подкрепления.

— О, ако господин Дьо Лафайет беше предупреден! — извика кметът.

— Ами предупредете го.

— Кой ще го предупреди? Кой ще пробие през това множество?

— Аз! — заяви Бийо.

И понечи да излезе.

Байи го спря.

— Безумецо — каза му, — погледнете този океан. Ще бъдете погълнат от една-единствена негова вълна. Ако искате да стигнете до господин Дьо Лафайет, и пак не отговарям за вас, минете през задния вход. Вървете.

— Добре! — отвърна просто арендаторът.

И потегли като стрела.

Както обаче свидетелстваше все по-засилващият се ропот, на площада духовете се разпалваха. Това вече не бе обикновена омраза, а неистова ненавист; не заплашваха, а беснееха.

Виковете: „Долу Фулон! Смърт на Фулон!“, се кръстосваха като гибелни снаряди при бомбардировка; непрестанно нарастващата тълпа буквално задушаваше стражата, застанала на своя пост.

И започнаха да обикалят слухове, които подстрекаваха към насилие.

Тези слухове застрашаваха не само Фулон, но и общинарите, които го покровителстваха.

— Оставили са пленника да избяга! — крещяха едни.

— Да влезем! Да влезем! — зовяха други.

— Да подпалим Кметството!

— Напред! Напред!

Байи съзнаваше, че имаше един-единствен изход, понеже господин Дьо Лафайет не идваше.

Той беше самите общински служители да слязат, да се смесят с тълпата и да се опитат да усмирят най-разярените.

— Фулон! Фулон!

Това бе нестихващият вик, неспирният рев на тези разбунтувани вълни.

Подготвяше се общ щурм; стените на Кметството нямаше да устоят.

— Господине — каза Байи на Фулон, — ако не се покажете, онези хора там ще си помислят, че сме ви пуснали да избягате. Ще разбият вратата, ще влязат и намерят ли ви тук, не гарантирам за нищо.

— О! Не знаех, че толкова силно ме ненавиждат — промълви Фулон, отпускайки безжизнено ръце.

И подкрепян от Байи, той се довлече до прозореца.

Гръмна страхотен вик. Офицерите бяха изблъскани, вратите — издънени; потокът се разля по стълбите, по коридорите, из залите, които в един миг бяха наводнени от народ.

Байи струпа около пленника цялата стража, с която разполагаше, после се обърна към тълпата.

Кметът искаше да накара тези хора да разберат, че да убиеш, означава може би да си отмъстиш, ала не и да въздадеш правосъдие.

Постигна го с невероятни усилия, след като рискува поне двайсет пъти собствения си живот.

— Да! Да! — викаха нападателите. — Нека го съдят! Нека го съдят! Но нека го обесят!

Бяха стигнали дотам с доводите, когато в Кметството се появи господин Дьо Лафайет, воден от Бийо.

При вида на трицветното снопче пера на шапката му — той бе един от първите, които го носеха, — тътенът и гневът стихнаха веднага.

Командващият националната гвардия си проправи път и повтори още по-енергично онова, което Байи вече бе казал.

Речта му порази всички, които можаха да я чуят, и те бяха спечелени за каузата на Фулон.

Само че двайсет хиляди на площада изобщо не чуха господин Дьо Лафайет и оставаха неизменно подвластни на яростта.

— Хайде! — завърши Лафайет, който съвсем естествено смяташе, че въздействието, оказано върху заобикалящите го, се простира и навън. — Хайде! Този човек трябва да бъде съден.

— Да, да! — одобри множеството.

— Следователно ще наредя да го отведат в затвора — додаде Лафайет.

— В затвора! В затвора! — отекна като ехо.

В същото време генералът направи знак на офицерите от стражата, които избутаха пленника напред.

Тълпата не разбра друго, освен че плячката й иде. На нея дори не й бе хрумнала мисълта, че някой би могъл да се надява да й я отнеме.

Тя чувстваше, така да се каже, миризмата на свежата плът, която слизаше по стълбите.

Бийо бе застанал до прозореца с неколцина общински съветници, в това число и самият Байи, за да проследи с очи пленника, докато прекосява площада, охраняван от стражата.

Проправяйки си път, Фулон се обръщаше тук-там с по няколко напразни думи, които свидетелстваха за дълбок ужас, зле прикрит зад изявленията за доверие.

— Благороден народ! — мълвеше. — Не се боя от нищо. Аз съм сред своите съграждани.

А около него вече просвистяваха хихикания и оскърбления, когато изведнъж той се озова извън мрачния свод, най-горе на стълбището, водещо към площада; въздухът и слънцето го удариха в лицето.

Веднага един-единствен вик — бесен вик, грозящ рев, ръмжене, пръскащо омраза, — бе изстрелян от двайсет хиляди гърди. Офицерите са раздърпани, изтикани, пометени, хиляди ръце се впиват във Фулон, повдигат го и го завличат във фаталния ъгъл под уличния фенер, гнусно и зверско бесило на гнева, което народът наричаше свое правосъдие.