Александър Дюма - Анж Питу

Бийо гледаше от прозореца и крещеше; общинарите също подканяха стражата, която не бе в състояние да направи повече.

Отчаян, Лафайет изскочи вън от Кметството, ала не успя да пробие и на сантиметър през тази тълпа, която се простираше подобно на огромно езеро между него и фенера.

Качвайки се на крайпътните камъни, за да виждат по-добре, висейки по прозорците, вкопчвайки се в издатините на зданията, във всевъзможни грапавини, обикновените зрители окуражаваха с ужасяващите си викове страховитата възбуда на актьорите.

Те си играеха със своята жертва като стадо тигри с беззащитна плячка.

Всички претендираха за правото върху Фулон. Най-сетне разбраха, че ако искат да се наслаждават на агонията му, трябва да си разпределят ролите.

В противен случай щеше да бъде направен на парчета.

Едни повлякоха Фулон, който вече нямаше сили да вика.

Други, които бяха свалили вратовръзката и разкъсали дрехите му, метнаха на шията му едно въже.

Трети, покатерили се на фенера, спускаха отгоре въжето, което техните другари надяваха на бившия министър.

За миг повдигнаха Фулон и го показаха на тълпата — с въже на врата и ръце, завързани на гърба.

После, когато тълпата достатъчно дълго съзерцава изтезаваната жертва и ръкопляска, беше даден сигналът и Фулон, блед, окървавен, бе нагласен на височината на желязната кука на фенера сред дюдюкане, по-кошмарно от смъртта.

Онези, които не бяха могли да зърнат нищо дотогава, видяха обществения враг да се носи над тълпата.

Отекнаха нови викове — този път насочени срещу палачите. Нима Фулон щеше да умре толкова бързо?

Палачите свиха рамене и се задоволиха да покажат въжето.

Въжето бе старо; можеше да се види как се разнищва. Отчаяните движения, които Фулон правеше в агонията си, го докъсаха и той, полуудушен, се строполи на паважа.

Това беше само увертюрата към изтезанието, Фулон бе едва в преддверието на смъртта.

Всички се нахвърлиха върху му; не бързаха; той вече нямаше как да избяга; падайки, си бе счупил крака под коляното.

И все пак прозвучаха няколко проклятия, безсмислени и охулващи — обвиняваха екзекуторите, че са непохватни — тях, които, така находчиви, бяха избрали толкова вехто и изхабено въже с надеждата, че ще се скъса.

Надежда, която се бе оправдала.

Правят клуп и отново го надяват на шията на клетника, а той, полумъртъв, с подивял поглед, с пресеклив глас, дири и се озърта около себе си, дали някой в този град, наричан средище на цивилизования свят, не ще му се притече на помощ, или пък някой от байонетите на онзи крал, на когото е бил министър и който има стотина хиляди байонета, не ще възпре това пълчище от канибали.

Но наоколо няма нищо, нищо освен омраза и злословие, нищо освен смърт.

— Поне ме убийте, без да ме карате да страдам така жестоко — викна обезумял Фулон.

— Гледай ти! — отвърна един глас. — Защо пък да ти скъсяваме мъчението, ти доста удължи нашето.

— Освен това — обади се друг — стомахът ти още не е смлял сеното.

— Почакайте! Почакайте! — кресна трети. — Ще му доведем зет му, Бертие. И за него има място, на фенера отсреща.

— Па да им видим тогава физиономиите, на тъста и зетя — добави някой.

— Довършете ме! Довършете ме! — шепнеше нещастникът.

Междувременно Байи и Лафайет молят, умоляват, викат, търсейки начин да разцепят тълпата; изведнъж Фулон се издига пак с въжето на шията, което се къса отново, и техните молби, умолявания, тяхната агония, не по-малко болезнена от тази на изтезавания, всичко заглъхва, потъва във всеобщия смях, който посреща това повторно сгромолясване.

Байи и Лафайет, допреди три дни върховни господари на волята на шестстотин хиляди парижани — днес вече и едно дете ги не слуша. Отвред мърморят — пречели били на зрелището.

Бийо напразно се мъчи да помогне; якият юначага е съборил двайсетина души, ала за да се добере до Фулон, би трябвало да повали петдесет, сто, двеста, а той е на края на силите си и когато спира, за да изтрие потта и кръвта, които текат от челото му, Фулон за трети път се издига до куката на безучастния фенер.

Този път проявяват милост към него и намират ново въже.

Най-сетне осъденият е издъхнал. Жертвата вече не страда.

Броени мигове са достатъчни на тълпата, за да установи, че искрата на живота е угасена. Сега, след като тигърът е умъртвил плячката си, може да я разкъса.

Трупът, хвърлен от височината на фенера, дори не докосна земята. Още преди това той беше направен на парчета.