Александър Дюма - Анж Питу

— Значи господин Аклок го е изпратил тук? — измърмори.

— Да, господин кмете.

— И как го е изпратил?

— О, не се тревожете — отвърна Питу, който схвана погрешно безпокойството на Байи, — има хора, които пазят пленника. Няма да го отмъкнат по пътя.

— Дай Боже да го отмъкнат — рече си кметът.

После, обръщайки се към Питу, додаде:

— Хора… какво разбирате под това, приятелю?

— Ами разбирам народ!

— Народ?

— Повече от двайсет хиляди души, без да се броят жените — заяви тържествуващо Питу.

— Горкият! — поклати глава Байи. — Господа! Господа общинари!

И с остър, отчаян глас повика при себе си всички заседатели. Докато им говореше, чуваха се само възклицания и викове на тревога.

След това настъпи тишина, натежала от ужас, нарушена от неясен, далечен, неокачествим шум, който постепенно нахлу в Кметството, подобен на бученето на кръвта в ушите при мозъчни кризи.

— Какво е това? — попита един от общинските служители.

— Проклятие! Ропотът на тълпата — отвърна му друг.

В този момент на площада изтрополи карета; от нея слязоха двама въоръжени мъже, които избутаха трети, побелял от уплаха и целият треперещ.

Зад каретата, предвождана от Сен Жан, останал съвсем без дъх, тичаха стотина от онези страховити млади хора на възраст от дванайсет до осемнайсет години с бледи лица и пламтящи очи.

Те крещяха: „Фулон! Фулон!“, и препускаха редом с конете.

Двамата въоръжени мъже имаха все пак няколко крачки преднина, което им позволи да натикат Фулон в Кметството, чиито врати се затвориха пред пресипналите кресльовци.

— Ето го, най-накрая — казаха те на общинарите, които чакаха горе на стълбите. — По дяволите! Не беше лесно.

— Господа! Господа! — извика разтреперан Фулон. — Ще ме спасите ли?

— Ах, господине! — въздъхна Байи. — Вие сте много виновен!

— При все това, господине, надявам се, че ще има правосъдие, което да ме защити? — попита Фулон, чието объркване нарастваше.

Врявата отвън се усили.

— Скрийте го бързо — нареди Байи, — или пък…

Той се обърна към Фулон.

— Чуйте — рече му, — положението е твърде сериозно, за да искам мнението ви. Желаете ли обаче, докато може би още има време, да се опитате да избягате през задната врата на Кметството?

— О, не! — ужаси се Фулон. — Ще ме познаят и ще ме заколят!

— Предпочитате да останете сред нас? Аз и тези господа ще направим всичко възможно, за да ви защитим, нали, господа?

— Обещаваме — отговориха в един глас общинарите.

— О! Предпочитам да остана с вас, господа. Господа, не ме изоставяйте.

— Уверих ви, господине — отвърна с достойнство Байи, — че ще сторим всичко, което е в човешките възможности, за да ви спасим.

Мощни викове проехтяха на площада, понесоха се във въздуха и проникнаха в сградата през отворените прозорци.

— Чувате ли? Чувате ли? — прошепна Фулон, побледнявайки.

Действително тълпата прииждаше, ревяща и страшна за гледане, от всички улици, водещи към Кметството, и най-вече от кея Пелтие и улица „Ванри“.

Байи се приближи до един прозорец.

Очите, ножовете, пиките, вилите и мускетите лъщяха на слънцето. За по-малко от десет минути широкият площад почерня от хора. Това беше кортежът на Фулон, за който бе говорил Питу, набъбнал от любопитните, които, чувайки оглушителния шум, се стичаха към площад „Грев“ като към някакво средоточие.

Всички тези гласове, повече от двайсет хиляди, крещяха неистово:

— Фулон! Фулон!

Стотината предводители на освирепелия народ сочеха на цялата тази виеща глутница вратата, през която бе влязъл Фулон; множеството налетя незабавно и започна да я блъска с ритници, с приклади, с лостове.

Изведнъж тя се отвори.

Появи се стражата на Кметството и тръгна срещу нападателите, които в първоначалното си смайване отстъпиха пред байонетите и отпред се образува голямо празно пространство.

Стражата застана решително на стъпалата.

Впрочем, вместо да заплашват, офицерите се обърнаха с кротки слова към тълпата и се опитаха да я успокоят с тържествени уверения.

Байи почти бе загубил и ума, и дума. За първи път бедният астроном се изправяше лице в лице срещу неудържимата народна стихия.

— Какво да правим? — питаше той общинските съветници. — Какво да правим?

— Да го съдим! — разнесоха се гласове.

— Не се съди под заплахите на тълпата — възрази Байи.

— По дяволите! — намеси се Бийо. — Имате ли достатъчно войска, за да се защитите?

— Нямаме и двеста души.