Александър Дюма - Анж Питу

— Той се е заблудил! — упорстваше твърдоглавият Бийо.

— Не се е заблудил, понеже аз го видях.

— Ти си го видял, Питу?

— С моите две очи. Ама почакайте.

— Аз чакам, само че вече почвам да кипвам.

— Но изслушайте ме, аз също съм доста разгорещен… Та значи казвам ви, че се е престорил на умрял и е накарал да погребат един от слугите му на негово място. За щастие Провидението бди.

— Хайде де, Провидението! — сви устни презрително волтерианецът Бийо.

— Исках да кажа, нацията — поправи се смирено Питу. — Този добър гражданин, този останал без дъх патриот, който донесе вестта, го бе познал във Вири, където се бил скрил 299 299 У бившия лейтенант от полицията Сартин — бел.фр.изд. .

— Ха-ха!

— Щом го разпознал, той го разобличил и кметът, някой си господин Рап, наредил да го арестуват начаса.

— И как се казва този славен патриот, имал смелостта да извърши подобен акт?

— Да разобличи Фулон ли?

— Да.

— Наричат го господин Сен Жан.

— Сен Жан! Но това е име на лакей!

— Ами че това е лакеят на негодника Фулон. Е, аристократе! Така ти се пада, защо са ти лакеи?

— Питу, ти ме заинтригува — приближи се Бийо до разказвача.

— Благодаря, господин Бийо. Значи разобличения, заловения Фулон го водят в Париж, разобличителят търчи пред него, за да съобщи новината и да си получи наградата, и ето че Фулон пристига при бариерата.

— И ти там го видя?

— Да, имаше странен вид. Бяха му увесили гердан от коприва вместо вратовръзка.

— Гледай ти, коприва! И защо?

— Защото казал мерзавецът, че хлябът е за хората, сеното за конете, а копривата била достатъчно добра за народа!

— Казал е това, този нещастник?

— По дяволите! Да, господин Бийо.

— Хубаво де. Сега пък ругаеш.

— Е! — рече момъкът непринудено. — Между военни бива! Та той вървеше пеша и по целия път му стоварваха удари по главата и в слабините.

— Аха! — сбърчи вежди Бийо, не толкова ентусиазиран.

— Беше много забавно — продължи Питу, — само дето не всички можеха да го цапардосат, предвид че имаше повече от десет хиляди души, които викаха подире му.

— И после? — попита арендаторът, който започваше да размишлява.

— После го отведоха при председателя на окръга Сен Марсел, един добряк, сещате се.

— Да, господин Аклок.

— Точно така, Аклок, който нареди да го водят в Кметството, понеже не знаеше какво да го прави, тъй че ще го видите.

— Но защо ти идваш да съобщиш новината, а не прословутият Сен Жан?

— Защото краката ми са с шест палеца по-дълги от неговите. Той тръгна преди мен, само че аз го настигнах и задминах. Бързах да ви кажа, за да предупредите господин Байи.

— Имаш невероятен късмет, Питу!

— Утре ще имам още повече.

— Откъде знаеш?

— Ами същият Сен Жан, който откри господин Фулон, обеща да помогне за залавянето на избягалия господин Бертие.

— Значи знае къде е?

— Да, изглежда, че е бил техен доверен човек, този господин Сен Жан, и е получил доста пари от тъста и зетя, които искали да го подкупят.

— Смяташ, че ги е взел?

— Разбира се. Винаги е разумно да се вземат парите на аристократите. Ала си е рекъл: „Добрият патриот не предава нацията за пари.“

— Да — измърмори Бийо. — Той предава господарите си, това е. Всъщност, Питу, твоят господин Сен Жан ми се струва голям негодяй.

— Възможно е, но няма значение, ще хванат господин Бертие, както хванаха метр Фулон, и ще ги обесят един срещу друг. Грозни муцуни ще направят, гледайки се, а?

— И защо ще ги бесят? — попита Бийо.

— Защото са злодеи и защото ги мразят.

— Господин Бертие, който е идвал във фермата, господин Бертие, който при обиколките си из Ил дьо Франс е ял на трапезата ни и който изпрати от Париж златни токи за Катрин! О, не, не! Няма да го обесят.

— Брей! — каза Питу с ожесточение. — Този аристократ, съблазнител.

Бийо го изгледа смаяно; момъкът се изчерви до бялото на очите си.

В миг арендаторът забеляза господин Байи, който отиваше към кабинета си след поредното обсъждане; той се устреми към него и му съобщи вестта.

Ала този път бе ред на Бийо да се сблъска с недоверие.

— Фулон! Фулон! — извика кметът. — Какви небивалици…!

— Ама чуйте, господин Байи — поде арендаторът, — ето, Питу го е видял.

— Видях го, господин кмете — потвърди момъкът, слагайки ръка на гърдите си и покланяйки се.

Сетне разказа на Байи онова, което току-що бе разправил на Бийо.

Клетият Байи побледня; той съзнаваше размера на катастрофата.