Александър Дюма - Анж Питу

Кралят се обърна към господин Дьо Бово.

— Разпоредете се да дадат нещо на тези добри хора да се подкрепят — нареди той.

Дьо Бово слезе за втори път, за да съобщи на виночерпците заповедите на суверена.

После се качи обратно.

— Е, какво? — изгледа го кралят.

— Ами какво, сир! Нашите парижани са влезли в спор с господа кралските гвардейци.

— Спор ли? — попита Луи XVI.

— О, от чиста учтивост! Като научиха, че кралят заминава подир два часа, те поискаха да изчакат и да вървят след каляската на Негово Величество.

— Но те ходят пеша, предполагам? — намеси се Мария-Антоанета.

— Да, мадам.

— А кралят има коне и каляска и ще се движи бързо. Вие знаете, господин Дьо Бово, че кралят обикновено се движи много бързо.

Тези думи, така натъртено изречени, означаваха:

— Сложете криле на каляската на Негово Величество.

Той направи знак с ръка, за да прекрати размяната на реплики.

— Ще се движа бавно — заяви.

Кралицата изпусна въздишка, която приличаше по-скоро на гневен вик.

— Не е справедливо — добави спокойно Луи XVI — да ги карам да тичат, тези порядъчни хора, които са оставили работата си, за да ми окажат чест. Ще се движа бавно, дори съвсем бавно, та да могат всички да ме следват.

Присъстващите засвидетелстваха възхищението си с одобрителен шепот; ала в същото време по множество лица се прокрадна отблясък от онова неодобрение, променило видимо чертите на кралицата, която смяташе подобна прекалена доброта за слабост.

Един прозорец се отвори.

Мария-Антоанета се обърна учудена; това бе Жилбер, който в качеството на лекар използва правото си да отвори, за да се смени въздухът в трапезарията, станал тежък от миризмата на ястията и от дишането на повече от сто души.

Докторът се изправи зад завесите на отворения прозорец, а отвън нахлуха гласовете на тълпата, насъбрала се в дворовете.

— Какво е това? — заслуша се кралят.

— Сир — отвърна Жилбер, — това са националните гвардейци, които стоят на паважа, под палещото слънце и вероятно им е много горещо.

— Защо да не ги поканим да дойдат да закусят с краля? — пошушна на кралицата един от любимите й офицери.

— Би трябвало да ги отведат на сянка, в мраморния двор, в преддверията, там, където е по-прохладно — каза Луи XVI.

— Десет хиляди души в преддверията! — извика кралицата.

— Разпределени навсякъде, ще се поберат — рече кралят.

— Разпределени навсякъде! — процеди Мария-Антоанета. — Но, господине, та вие ще им покажете и пътя към спалнята си.

Пророчество, родено от ужаса, което щеше да се изпълни в същия този Версай, преди да са изминали и три месеца.

— С тях има и много деца, мадам — подхвърли кротко Жилбер.

— Деца ли? — вдигна вежди кралицата.

— Да, мадам, мнозина са повели децата си все едно на разходка. Те са облечени като малки национални гвардейци, толкова е голям ентусиазмът от новата институция.

Мария-Антоанета отвори уста, ала почти веднага наведе глава. Тя понечи да каже една добра дума, високомерието и омразата я спряха.

Жилбер я изгледа внимателно.

— Ох! Горките деца! — извика кралят. — Щом водят деца със себе си, значи надали имат желание да причинят зло на един баща на семейство. Това е достатъчно основание да подслоним на сянка клетите малчугани. Пуснете ги да влязат, пуснете ги да влязат.

Тогава докторът поклати леко глава, сякаш искаше да прошепне на кралицата:

— Ето, мадам, ето какво би трябвало да кажете, аз ви предоставих възможността. Думите ви щяха да бъдат повтаряни и щяхте да спечелите две години популярност.

Мария-Антоанета разбра този безмълвен език и червенина обля челото й.

Тя усети грешката си и мигом я извини с чувство на надменност и съпротива, което изстреля в отговор на Жилбер.

Междувременно господин Дьо Бово предаваше на националните гвардейци заръката на Луи XVI.

Разнесоха се викове на радост и благословии от тази въоръжена тълпа, допусната по заповед на краля до вътрешността на двореца.

Овациите, благопожеланията и приветствените възгласи обгърнаха като шеметна вихрушка двамата съпрузи и ги успокоиха, що се отнасяше до настроенията на онзи Париж, от който толкова се бояха.

— Сир, какво ще разпореди Ваше Величество за кортежа си? — попита господин Дьо Бово.

— А спорът между националната гвардия и офицерите ми? — отговори с въпрос суверенът.

— О, сир! Стихна, няма и помен, хората са така щастливи, че само повтарят: „Ще вървим, както ни наредят. Кралят е наш толкова, колкото и на другите, и където и да отиде, той ще е наш.“