Александър Дюма - Анж Питу

„Това е то славата! — мислеше си докторът. — Известен съм във Виле-Котре, но в Париж… Това е то популярността!“

Той слезе от каляската, която продължи да се движи бавно, и облягайки се на ръката на Бийо, вля се в множеството.

Разказа накратко на арендатора за посещението си във Версай, за благосклонността на краля и семейството му. За няколко минути направи такава пропаганда на роялизма, че, наивни и очаровани, тези простодушни люде, податливи на доброто въздействие, нададоха мощен вик „Да живее кралят!“, който се понесе напред, усили се и оглуши Луи XVI в каляската му.

— Искам да видя краля — рече Бийо, възбуден, — трябва да го видя отблизо. Затова изминах толкова път. Да го преценя по лицето. Погледът на почтения човек си личи. Да се приближим, да се приближим, господин Жилбер, моля ви.

— Почакайте, забелязвам един от адютантите на господин Дьо Бово, който търси някого насам.

Действително един конник, маневрирайки с всички възможни предпазни мерки между тези уморени, ала радостни участници в шествието, се мъчеше да стигне до каляската, от която бе слязъл Жилбер.

Докторът го повика.

— Да не би да търсите доктор Жилбер, господине? — попита той.

— Самия него — кимна адютантът.

— Е, аз съм.

— Хубаво! Господин Дьо Бово нареди да ви повикат по искане на краля.

В резултат на тези прокънтели думи очите на Бийо се ококориха, а редиците на множеството се разцепиха. Докторът се запровира, следван от Бийо и Питу, подир конника, който повтаряше:

— Отдръпнете се, господа, отдръпнете се. В името на краля, сторете път! Път, господа.

И Жилбер скоро се озова до вратичката на кралската каляска, която се движеше със скоростта на воловете от времето на Меровингите 287 287 Първата кралска династия (V в. — 751) във франкската държава, наречена по името на легендарния й основател Меровей. Наследена е от династията на Каролингите — бел.прев. .

Така, блъскащи, блъскани, ала без да изпускат от очи адютанта на господин Дьо Бово, Жилбер, Бийо и Питу стигнаха най-сетне до каляската на краля, придружаван от господата Д’Естен и Дьо Вилекие, която напредваше едва-едва сред нарастващото стълпотворение.

Това бе любопитно, непознато, невиждано до момента зрелище. Всички тези национални гвардейци от село, импровизирани войници, прииждаха с радостни викове, за да приветстват монарха с щедрите си благословии, за да се постараят да бъдат забелязани, и вместо да се върнат по домовете си, присъединяваха се към кортежа и следваха хода на суверена.

Защо? Никой не би могъл да каже, всеки се подчиняваше на инстинкта. Бяха видели, искаха да зърнат отново и отново многообичания крал.

Тъй като, трябва да се изтъкне, по онова време Луи XVI бе обожаван владетел, комуто французите биха издигнали олтари, ако господин Волтер не им беше вдъхнал дълбоко презрение към олтарите.

И Луи XVI нямаше олтари, но то бе единствено понеже свободомислещите люде го почитаха прекалено, за да го подложат на подобно унижение.

Кралят забеляза Жилбер, опрян на ръката на Бийо, подир тях крачеше Питу, все така влачейки голямата си сабя.

— Е, докторе, хубаво време и хубав народ!

— Сам виждате, сир — отвърна Жилбер.

После, като се наведе към суверена, добави:

— Нали обещах на Ваше Величество!

— Да, господине, да, и достойно устояхте на думата си.

След което Луи XVI вдигна глава и изрече с намерението да бъде чут:

— Движим се бавно, ала все пак, струва ми се, твърде бързо, за да се долови всичко, което има да се види днес.

— Сир — намеси се господин Дьо Бово, — при скоростта, с която Ваше Величество напредва, вие изминавате една левга на три часа. Трудно е да се върви по-бавно.

Наистина конете спираха всеки миг; разменяха се тържествени слова и реплики; националните гвардейци се побратимяваха — думата се бе току-що родила — с телохранителите на Негово Величество.

„А — помисли си Жилбер, който наблюдаваше това странно зрелище като философ, — щом се побратимяват с телохранителите, значи, че преди да станат приятели, са били неприятели.“

— Вижте, господин Жилбер — поде полугласно Бийо, — аз огледах добре краля и добре го чух. И според мен той е доблестен човек.

Поради въодушевлението, което го изпълваше, арендаторът наблегна на последните думи така, че те стигнаха до ушите на владетеля и неговия щаб.

Офицерите се засмяха.

Луи XVI се усмихна; сетне, поклащайки глава, каза:

— Ето една похвала, която ми харесва.