Александър Дюма - Анж Питу

Кралят погледна Мария-Антоанета — презрително извитите й устни се сгърчиха в иронична усмивка.

— Кажете на националните гвардейци да застанат където пожелаят — отвърна Луи XVI.

— Нека Ваше Величество не забравя — наблегна кралицата, — че е неотменно право на неговите телохранители да бъдат около каляската му.

Забелязвайки, че кралят сякаш се колебае, офицерите се приближиха, за да подкрепят владетелката.

— Общо взето е вярно — кимна той. — Е, добре, ще видим!

Господин Дьо Бово и господин Дьо Вилроа тръгнаха, за да заемат местата си и да дадат заповеди.

Часовникът на Версай удари десет часа.

— Хайде — рече кралят, — ще работя утре. Тези добри хора не бива да чакат.

И се изправи.

Мария-Антоанета разпери ръце и го прегърна. Плачейки, децата увиснаха на шията на баща си. Разнежен, Луи XVI се насили да се освободи от обятията им; той искаше да скрие вълнението, което нямаше да закъснее да се излее.

Кралицата спираше всички офицери, хващайки едного за ръката, другиго — за сабята.

— Господа! Господа! — мълвеше тя.

И с това красноречиво възклицание като че им предаваше краля, който вече слизаше.

Всеки слагаше ръка на сърцето и на сабята си.

Мария-Антоанета се усмихваше в знак на благодарност.

Жилбер бе сред последните.

— Господине — каза му кралицата, — вие бяхте този, който посъветва краля да замине. Вие бяхте този, който го накара да се реши, въпреки моите молби. Знайте, господине, че сте поели ужасяваща отговорност пред съпругата и пред майката!

— Знам, мадам — отвърна хладно Жилбер.

— И ще ми върнете краля невредим — произнесе тя с тържествен жест.

— Да, мадам.

— Отговаряте с главата си!

Жилбер се поклони.

— Отговаряте с главата си! — повтори Мария-Антоанета със заканителността и неумолимата властност на абсолютна владетелка.

— Да, мадам, отговарям с главата си — поклони се още по-ниско докторът — и бих гледал на този залог като на нещо маловажно, ако смятах, че кралят е застрашен. Но както споменах, мадам, днес аз повеждам Негово величество към триумф.

— Искам новини на всеки час — додаде кралицата.

— Ще ги имате, мадам, заклевам се.

— А сега тръгвайте, господине, чувам барабаните. Кралят вече потегля.

Жилбер се поклони и слизайки по голямото стълбище, се озова срещу един адютант от свитата на суверена, който го търсеше от името на Негово величество.

Настаниха го в каляската на господин Дьо Бово, главния церемониалмайстор, който не бе пожелал да се качи, преди да е изпълнил задълженията си.

Жилбер се усмихна, оказвайки се на такова почетно място, докато Дьо Бово сновеше на кон около кралската каляска.

Сетне му хрумна, че е нелепо той да се вози в каляска, украсена с корона и герб.

Тези скрупули все още го глождеха, когато сред тълпата национални гвардейци, плътно наобиколила кортежа, дочу думи, прошепнати от хора, които се навеждаха любопитно, за да го разгледат:

— А! Онзи там е принц Дьо Бово!

— Не, другарю, лъжеш се! — извика един.

— Ама каляската е с герба на принца.

— С герба… с герба… Казвам ти, че нищо не значи. Ей Богу! Герб, какво доказва това?

— Доказва, че щом гербът на господин Дьо Бово е на каляската, би трябвало вътре да е господин Дьо Бово.

— Господин Дьо Бово патриот ли е? — попита една жена.

— Абе… — отвърна националният гвардеец.

Жилбер пак се усмихна.

— Аз ти казвам — настояваше първият спорещ, — че това не е принцът. Принцът е тлъст, а този е кльощав. Принцът носи униформа на гвардейски майор. Този е с черна дреха, сигурно е интендантът.

Нелюбезно мърморене посрещна личността на Жилбер, опетнена от това не особено ласкателно звание.

— Е, не! Да изпукат всички дяволи! — изкрещя дебел глас, при чийто звук докторът потръпна, гласът на човек, който с лакти и юмруци си проби път към каляската. — Не, това не е нито господин Дьо Бово, нито интендантът му, а доблестен и известен патриот, и то от най-известните. Ей, господин Жилбер! Какво, по дяволите, правите в каляската на един принц?

— Виж ти, това сте вие, Бийо — възкликна докторът. — Вие — тук!

— Бога ми! Внимавах да не изпусна случая — отговори арендаторът.

— А Питу? — озърна се Жилбер.

— О, ето го! Питу, ела насам. Хайде, мини.

При тази покана, посредством енергични движения с раменете, момъкът се промъкна до Бийо и поздрави с възхищение доктора.

— Добър ден, господин Жилбер — каза той.

— Добър ден, Питу, добър ден, приятелю.

— Жилбер! Жилбер! Кой е този? — заразпитва тълпата.