Александър Дюма - Анж Питу

— Сир, нямам никакви възражения, що се отнася до цвета на дрехата ви.

— Тогава?

— Става дума за подплатата й.

— Наистина ме интригувате с тази неизменна усмивка… Подплатата… Що за шега!…

— Не се шегувам, уви!

— Хубаво, ето че опипвате жакета ми, и той ли не ви харесва? Тафта в бяло и сребро, с гарнитура, която сама извезахте, една от любимите ми дрехи.

— Изобщо нямам нищо против жакетите.

— Колко сте странна! Може би жабото и бродираната батистена риза ви дразнят? Е, нима не трябва да се наглася, за да отида да видя моя славен град Париж?

Горчива усмивка изкриви устните на кралицата; най-вече долната устна, за която толкова укоряваха Австрийката, се изду и се издаде напред, сякаш бе напомпана с всички отрови на гнева и омразата.

— Не — рече тя, — не ви упреквам за красивия тоалет, сир, а за подплатата, само и единствено за нея.

— Подплатата… На бродираната ми риза! Ах, обяснете ми в края на краищата.

— Е, добре, ще ви обясня! Кралят, мразен, неудобен, който ще се хвърли сред седемстотин хиляди парижани, опиянени от своите победи и от революционните си идеи, та кралят не е някой принц от Средновековието и все пак той трябва днес да влезе в Париж със здрава желязна броня, със стоманен нагръдник от Милано. Този принц би следвало да направи така, че нито един куршум, нито една стрела, нито един камък, нито един нож да не намерят път към плътта му.

— Това всъщност е вярно — отбеляза замислен Луи XVI. — Ала, добра ми приятелко, тъй като не се казвам нито Шарл VIII, нито Франсоа I, нито дори Анри IV, тъй като монархията днес е гола под кадифето и коприната, ще отида гол под моята копринена дреха, или по-точно… ще отида с една точка за прицел, която би могла да насочи куршумите. Нося плочката на ордените върху сърцето си.

Кралицата изстена сподавено.

— Сир — прошепна, — започваме да се разбираме. Ще видите, ще видите, че съпругата ви не се шегува.

Мария-Антоанета направи знак на мадам Кампан, оттеглила се в дъното на стаята, която извади от едно чекмедже на голяма ракла плосък, широк и продълговат предмет, увит в коприна.

— Сир — продължи кралицата, — сърцето на краля принадлежи най-напред на Франция, истина е, но силно вярвам, че то принадлежи и на неговата жена и на децата му. Колкото до мен, аз не желая това сърце да бъде изложено на вражеските куршуми. Взех мерки, за да предпазя от всякаква опасност своя съпруг, своя крал, бащата на моите деца.

Междувременно тя махаше копринената обвивка, в която бе загъната една жилетка от фини стоманени нишки, преплетени с такова вълшебно изкуство, та би могло да се каже, че е от арабски брокат, дотолкова начинът на оплитане имитираше плат, дотолкова гъвкава и еластична беше на вид.

— Какво е това? — попита кралят.

— Погледнете, сир.

— Жилетка, струва ми се.

— Ами да, сир.

— Жилетка, която се закопчава чак до врата.

— С малка яка, предназначена, както виждате, да подплати яката на жакета или да мине под вратовръзката.

Луи взе жилетката в ръце и любопитно я разгледа.

При това благосклонно внимание кралицата се изпълни със задоволство.

Кралят сякаш блажено броеше всяка от нишките на тази изкусна мрежа, която се гънеше под пръстите му, мека като вълна.

— Та това е възхитителна стомана — възкликна той.

— Нали, сир?

— И с чудесна изработка.

— Нали?

— Наистина недоумявам откъде сте успели да се снабдите с такава жилетка.

— Купих я снощи от един човек, който отдавна ми я бе предложил, в случай че тръгнете на война.

— Великолепна е! Великолепна! — повтори кралят, любувайки й се като художник на картина.

— И би трябвало да ви стане, все едно че е ушита от вашия шивач, сир.

— О! Така ли мислите?

— Пробвайте я.

Луи XVI не каза нито дума; съблече сам лилавата си дреха.

Мария-Антоанета трепереше от радост; тя му помогна да махне ордените си, а мадам Кампан помогна за останалото.

Все пак кралят сам свали сабята си. Ако някой в този момент бе наблюдавал лицето на кралицата, щеше да го види озарено от онази триумфална светлина, която излъчва върховното щастие.

Суверенът се остави да разхлабят вратовръзката му, под която нежните пръсти на Мария-Антоанета подпъхнаха стоманената яка.

После тя сама закопча кукичките на тази лека ризница, съвършено прилягаща към формите на тялото и извивката на ръкавите, подплатена с мрежа от ремъчета, предназначена да омекоти натиска на стоманата върху плътта.

Жилетката стигаше по-надолу от броните и защитаваше целия торс.