Александър Дюма - Анж Питу

— Какво искате да се случи? — попита тя, гледайки към Жилбер с умолително изражение.

— О, там все още нищо! — отвърна докторът. — Една надежда, дори неопределена и смътна, ще бъде достатъчна да ги накара да чакат до утре, но…

— Но тук, нали? — довърши кралят.

— Да, сир, тук.

— Събранието ли?

Жилбер направи знак с глава.

— Събранието — продължи суверенът — с хора като господин Моние, господин Мирабо, господин Сийес е способно да ми изпрати някое обръщение, с което да ми отнеме цялото преимущество на добрата ми воля.

— Е, какво! Толкова по-добре — заяви кралицата с мрачна ярост, — защото тогава ще откажете, защото ще запазите вашето кралско достойнство, защото няма да идете в Париж и ако трябва тук да се издържи една война, ще я издържим, ако трябва да умрем тук, ще умрем! Ала като славни и недосегаеми хора, каквито сме. Като крале, като господари, като християни, които се уповават на Бога, комуто дължат короната.

Виждайки тази трескава възбуда, обхванала кралицата, Луи XVI разбра, че в този момент не може да направи нищо друго, освен да отстъпи.

Той погледна многозначително Жилбер, след което се приближи до Мария-Антоанета и хвана ръката й.

— Успокойте се, мадам — заговори й, — ще бъде така, както го желаете. Вие знаете, скъпа съпруго, че през живота си не съм поискал да сторя нещо, което би ви било неприятно, защото изпитвам съвсем оправдана привързаност към жена с вашите заслуги и най-вече с вашите добродетели.

И Луи XVI наблегна на тези думи с неизразимо благородство, въздигайки с всички сили толкова клеветената кралица, и то пред очите на свидетел, който би могъл да съобщи при нужда какво е видял и чул.

Тази деликатност трогна дълбоко Мария-Антоанета и тя каза, стискайки с две ръце ръката, която кралят й бе протегнал:

— Само до утре, сир, не по-късно, това е последната отсрочка. Но за нея ви моля като за милост, на колене. Утре, в часа, в който решите, заклевам ви се, ще тръгнете за Париж.

— Внимавайте, мадам, докторът е свидетел — рече с усмивка Луи.

— Сир, никога не се е случвало да не удържа на думата си — отвърна, леко докачена, кралицата.

— Така е, само че признавам едно нещо.

— Какво?

— Че очаквам с нетърпение, тъй като всъщност вие сте се примирили, да науча защо държите да отложа с двайсет и четири часа. Надявате се на някакви вести от Париж или пък от Германия? Това ли е?…

— Не ме разпитвайте, сир.

Кралят любопитстваше, както Фигаро 283 283 Бомарше, „Сватбата на Фигаро“, действие V, сцена III — бел.фр.изд. се отдава на леността, с наслада.

— За пристигане на войски, за подкрепления, за политическа комбинация ли се отнася?

— Сир! Сир! — прошепна с тон на упрек Мария-Антоанета.

— Да не става въпрос за…

— Не става въпрос за нищо — прекъсна го кралицата.

— Може би е тайна?

— Е, добре! Да, тайна на разтревожена жена, това е.

— Каприз, нали?

— Каприз, ако щете.

— Върховен закон!

— Вярно е. Да не би в политиката да не е като във физиологията? Да не би да не е разрешено на кралиците да издигат политическите си капризи във върховни закони!

— И дотам ще стигнем, бъдете спокойна. Колкото до мен, вече е направено — каза суверенът, шегувайки се. — И така, до утре.

— До утре — отрони тъжно кралицата.

— Ще задържите ли доктора, мадам? — попита кралят.

— О, не, не! — изрече тя с припряност, която предизвика усмивка у Жилбер.

— Тогава ще го отведа.

Жилбер се поклони за трети път пред Мария-Антоанета, която отвърна на поклона му по-скоро като жена, отколкото като владетелка.

Сетне той последва Луи XVI.

— Струва ми се — поде кралят, докато двамата прекосяваха галерията, — че се спогодихте с кралицата, господин Жилбер?

— Сир — отговори докторът, — това е едно благоволение, за което съм задължен на Ваше Величество.

— Да живее кралят! — извикаха всички в преддверието, когато Луи XVI се появи.

— Да живее кралят! — повтори в двора една група от чуждестранни офицери и войници, тълпящи се при портите на двореца.

Тези възгласи, които не преставаха и се умножаваха, изпълниха сърцето на монарха с радост, каквато никога не бе усещал в подобни случаи, колкото и многобройни да бяха.

В това време, седнала отново до прозореца, където току-що бе изживяла такива ужасни мигове, като чу тези викове на преданост и любов, които посрещаха краля и стихваха някъде далеч под колонадите и в най-дълбоките сенки, кралицата си каза:

— Да живее кралят! О, да! Да живее кралят! Кралят ще живее въпреки теб, подъл Париж! Омразна пропаст, кървава бездна, ти не ще погълнеш тази жертва!… Ще ти я изтръгна, аз, ето с тази толкова слаба, толкова тънка ръка, която те заплашва в този момент и те обрича на омерзението на света и на мъстта Божия!