Александър Дюма - Анж Питу

— Господине, кралете, ваши предци, са ви завещали мрачно наследство — поклати тъжно глава Мария-Антоанета.

— Да, наследство, което ми е мъчно, че трябва да споделя с вас, мадам — каза Луи XVI.

— Ще благоволите ли да разрешите, сир? — подхвана отново Жилбер, който изпитваше дълбоко състрадание към тези двама детронирани, злощастни владетели. — Не мисля, че Ваше Величество има основание да вижда бъдещето толкова страшно. Настъпи краят на една деспотична монархия, ражда се една конституционна власт.

— Ех, господине! — рече кралят. — Та аз ли съм човекът, който е необходим за създаването на подобна власт във Франция?

— А защо не, сир? — намеси се кралицата, донякъде утешена от думите на доктора.

— Мадам — поде Луи XVI, — аз съм човек със здрав разум, учен човек. Прозирам ясно, вместо да се старая да налучквам, и знам точно онова, което нямам нужда да знам, за да управлявам тази страна. От деня, в който ме запокитят от върха на неприкосновеността на абсолютните суверени, от деня, в който открият обикновения човек у мен, ще загубя цялата мнима мощ, единствено потребна за управлението на Франция, защото в действителност Луи XIII, Луи XIV и Луи XV са се крепили изцяло на тази мнима мощ. Какво им трябва на французите днес? Господар. Чувствам се способен да бъда само баща. Какво им трябва на революционерите? Меч. Не усещам в себе си сила да удрям.

— Вие не усещате в себе си сила да удряте? — извика кралицата. — Да ударите онези, които отнемат богатството на вашите деца и желаят да строшат върху челото ви едно подир друго всички цветя от короната на Франция?

— Какво да отговоря! — вдигна рамене спокойно Луи XVI. — Ако отвърна с „НЕ“, отново ще разбуня у вас стихиите, които така затрудняват живота ми. Вие умеете да мразите. О, толкова по-добре за вас. Вие умеете дори да бъдете несправедлива. Не ви упреквам, това е огромно качество за властелините.

— Да не би случайно да ви се струва, че съм несправедлива по отношение на революцията?

— Бога ми! Да.

— Вие казвате „да“, сир. Вие казвате „да“!

— Ако бяхте обикновена гражданка, скъпа моя Антоанета, нямаше да кажа „да“.

— Аз не съм.

— Ето защо ви извинявам, ала това не означава, че одобрявам. Не, мадам, не, примирете се. Ние дойдохме на френския трон в миг на нещастие. Ще ни трябва сила, за да тласнем напред тази каруца, въоръжена с вили, която наричат революция, а силата ни липсва.

— Още по-добре! — рече Мария-Антоанета. — Защото тя ще мине върху децата ни.

— За жалост! Знам това, но в края на краищата ние не я бутаме.

— Ще я заставим да тръгне назад, сир.

— О! — обади се Жилбер настойчиво. — Внимавайте, мадам. Тръгвайки назад, ще ви смаже.

— Господине — каза нетърпеливо кралицата, — забелязвам, че отивате твърде далеч в откровеността на съветите си.

— Ще замълча, мадам.

— Ех, Боже мой! Оставете го да говори — подразни се кралят. — Онова, което ви съобщава, ако не го е чел в двайсет листовки, които от седмица го разгласяват, то е, защото не е поискал да го прочете. Бъдете му поне признателна, че не обвива в горчивина истината на думите си.

Мария-Антоанета сведе глава.

Сетне подхвана с болезнена въздишка:

— Ще кажа накратко, или по-скоро ще повторя — да отидете в Париж по собствено желание, означава да одобрите това, което се върши.

— Да, знам — кимна Луи XVI.

— Означава да унизите, да се отречете от вашата армия, която се готви да ви брани.

— Означава да се избегне проливането на френска кръв.

— Означава да заявите, че оттук нататък метежът и насилието могат да придават на волята на краля посока, която би била удобна на размирниците и предателите.

— Мадам, мисля, че преди малко бяхте така добра да признаете, че съм имал щастието да ви убедя — рече докторът.

— Да, преди малко, вярно е, едно ъгълче на воала се повдигна пред мен. Сега, о, господине, сега ставам отново сляпа, както казвате вие, и предпочитам да съзирам вътре в самата себе си величието, на което са ме приучили възпитанието, традицията и историята. Предпочитам винаги да се виждам кралица, вместо да се чувствам лоша майка на този народ, който ме оскърбява и мрази.

— Антоанета! Антоанета! — промълви Луи XVI, изплашен от внезапната бледност, разляла се по лицето й, която бе не друго, а предзнаменование за бурен изблик на гняв.

— Не, не, сир! Ще говоря — махна с ръка кралицата.

— Внимавайте, мадам.

И с крайчеца на окото си кралят показа доктора на Мария-Антоанета.

— О, господинът знае всичко, което ще кажа!… — извика кралицата. — Той знае дори онова, което мисля — добави тя, припомняйки си с горчивина сцената, разиграла се между нея и Жилбер, — така че защо да се сдържам? Впрочем господинът е взет от вас за доверено лице и не разбирам защо трябва да се страхувам! Знам, че ви увличат, сир, знам, че ви отнасят, подобно на нещастния принц от любимите ми германски балади 281 281 Вероятно алюзия за баладата „Ленор“ на германския поет Готфрид Аугуст Бюргер (1747 — 1794) — бел.фр.изд. . „Къде отивате? — Не знам.“ Ала вие, вие отивате там, откъдето никога не ще се върнете.