— А! Та той е ваш брат! — извика кралицата, изумена.
— Поради това е достоен за съжаление! Едно симпатично момченце, на което не липсва нито дух, нито смелост, знам чудесно, но което няма мозък, което си играе на френски принц, подобно на конте от времето на Луи XIII, един свадливец, непредпазливец, който ви компрометира, вас, жената на Цезар.
— Цезар! — прошепна кралицата с убийствена ирония.
— Или Клавдий 256 256 Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик (10 г. пр. Хр. — 54 г. сл. Хр.) — римски император. Силно влияние в управлението му има неговата съпруга Месалина, амбициозна и със свободни нрави — бел.ред.
, ако желаете — добави кралят, — защото знаете, мадам, че Клавдий е бил Цезар, а и Нерон.
Мария-Антоанета наведе глава. Тази историческа самонадеяност я поразяваше.
— Клавдий — продължи владетелят, — тъй като предпочитате името Клавдий пред Цезар, та Клавдий една вечер, спомняте си, бе заставен да нареди да затворят железните порти на Версай с цел да ви даде урок, когато се връщахте прекалено късно. Този урок именно господин графът Д’Артоа ви го докара. И така, изобщо не ще съжалявам за господин Д’Артоа. Колкото до леля ми, известно е какво се говори за нея 257 257 Алюзия за кръвосмесителните любовни авантюри на Луи XV и неговата дъщеря, чийто плод се смята, че е граф Дьо Нарбон. Еротоманското въображение на памфлетистите не е познавало граници — бел.фр.изд.
. И тя заслужава не по-малко да бъде от семейството на Цезарите! Но не казвам нищо, защото е моя леля. И да си тръгне, въобще не ме интересува. Също и господин Дьо Прованс, смятате ли, че ще се тюхкам за него? Господин Дьо Прованс заминава ли? Лек път!
— О! Той не говори за заминаване.
— Толкова по-зле! Видите ли, скъпа моя, господин Дьо Прованс владее прекрасно латински според мен. Той ме принуждава да говоря английски. Тъкмо господин Дьо Прованс стовари на гърба ни вината за Бомарше, като го натика в Бисетр, във Фор-л’Евек 258 258 Бомарше е бил хвърлен във Фор-л’Евек през февруари 1773 г. след юмручен бой с херцог Дьо Шон, негов съперник в любовта, и е излязъл оттам през април. Затворен е бил за няколко дни в Сен Лазар (март 1785 г.) след триумфа на „Сватбата на Фигаро“ за непристойни реплики — бел.фр.изд.
и не знам си къде, със силата на личната си власт, и господин Дьо Бомарше здравата ни го върна. Значи господин Дьо Прованс остава! Лошо, лошо! Ще ви доверя нещо, мадам, и то е, че в обкръжението ви познавам само един честен човек — господин Дьо Шарни.
Кралицата поруменя и се извърна.
— И той ли заминава? — попита кралят. — Би било жалко, за него ще съжалявам.
Мария-Антоанета остана безмълвна.
— Говорехме за Бастилията — продължи Луи XVI подир кратко мълчание. — И вие се вайкахте, че е превзета?
— Но, сир, седнете — отвърна кралицата, — явно имате още много неща да ми казвате.
— Не, благодаря. Предпочитам да говоря, крачейки. Крачейки, работя за здравето си, с което никой не се занимава. Защото, макар да се храня добре, смилам зле… Знаете ли какво си мислят всички в момента? Кралят се навечеря, кралят спи. Вие виждате как спя! Аз съм тук, прав, и се опитвам да храносмилам, беседвайки за политика с жена си. Ах, мадам, изкупвам, изкупвам!…
— И какво изкупвате, моля?
— Изкупвам греховете на една епоха, на която съм изкупителна жертва. Изкупвам мадам Дьо Помпадур, мадам Дю Бари, Парка на елените. Изкупвам онзи нещастен Латюд, гнил трийсет години в тъмниците и обезсмъртил се чрез страданието. Още един, заради когото Бастилията е ненавиждана! Бедният! О, колко глупости съм извършил, мадам, търпейки глупостите на другите! Помогнах за преследването на философите, икономистите, учените, писателите. Ех, Боже мой, тези хора искаха само да ме обичат. Ако ме бяха обичали, щяха да създадат славата и благополучието на властването ми. Господин Русо например, тази черна овца за Сартин и останалите, видях го един ден, деня, в който го бяхте извикали в Трианон 259 259 Става дума за Малкия трианон — дворец, построен за Луи XV през 1762 — 1768 г. в парка на Версай и обитаван предимно от Мария-Антоанета — бел.ред.
, спомняте си. Беше с неугледни дрехи, вярно е, с дълга брада, това също е вярно, ала иначе доблестен човек. Ако си бях сложил моята дебела сива дреха, плетените чорапи и бях казал на господин Русо: „Да отидем да потърсим мъхове в горите на Вил-д’Авре…“
— Е, и какво? — прекъсна го кралицата с нескрито презрение.
— Какво, господин Русо нямаше да напише „Савойският викарий“ и „Общественият договор“ 260 260 „Верую на савойския викарий“ (книга четвърта от „Емил, или За възпитанието“) и „Общественият договор“, и двете от 1762 г., далеч предшестват несъстоялата се среща между Русо и дофина. Вж. „Жозеф Балзамо“, глава СХ — бел.фр.изд.
.
Читать дальше