Александър Дюма - Анж Питу

— Честните хора в Бастилията! Аз съм нареждала да затварят честните хора! Може би господин Дьо Роан е честен човек?

— О, не говорете за този, за когото сам не говоря. Парламентът постанови да бъде освободен. Впрочем не беше там мястото на един висш служител на Църквата, тъй като днес в Бастилията се изпращат фалшификаторите. Всъщност аз ви питам, какво правят фалшификаторите и крадците в Бастилията? Няма ли в Париж затвори, които ми струват толкова скъпо, за да държим тези нещастници там? Но да оставим фалшификаторите и крадците, най-лошото е, че в Бастилията отиваха и честни хора.

— Честни хора ли?

— Ами днес видях един почтен човек, който е бил хвърлен там и който е излязъл неотдавна.

— Кога е излязъл?

— Тази сутрин.

— Тази вечер сте видели човек, който е излязъл тази сутрин от Бастилията?

— Току-що се разделих с него.

— Кой е той?

— Някой, когото познавате.

— Когото познавам?

— Да.

— И как се нарича този някой?

— Доктор Жилбер.

— Жилбер, Жилбер! — повтори кралицата. — Какво! Същият, чието име произнесе Андре, идвайки на себе си?

— Тъкмо той трябва да е. Бих се заклел най-малкото.

— Този мъж е бил в Бастилията?

— Действително, мадам, човек би казал, че не знаете.

— Наистина не знам.

И като забеляза изражение на учудване на лицето на краля, Мария-Антоанета додаде:

— Освен ако някоя причина, която съм забравила…

— А, ето — възкликна Луи XVI, — при всички тези несправедливости винаги съществува някоя причина, която се забравя. Ала ако вие сте забравили и нея, и доктора, мадам Дьо Шарни не е забравила нито едното, нито другото, гарантирам ви.

— Сир, сир — прошепна уплашено Мария-Антоанета.

— Трябва да са се случили между тях разни неща… — продължи кралят.

— Сир, милост! — Кралицата гледаше с мъчително безпокойство към будоара, откъдето Андре можеше да чуе разговора.

— А! Да — засмя се кралят. — Страхувате се да не дойде Шарни и да не разбере. Бедната Шарни!

— Сир, умолявам ви. Мадам Дьо Шарни е изключително добродетелна жена и предпочитам да вярвам, признавам, че този господин Жилбер…

— Хайде де! — прекъсна я Луи. — Обвинявате ли този честен момък? Знам каквото знам, по-лошото е, че не знам всичко.

— Вие ме поразявате с вашата увереност — рече кралицата, гледайки все към будоара.

— Е, само че — добави Луи XVI — аз съм спокоен, не ще загубя нищо, чакайки. Началото ми обещава приятен край, който ще узная от самия Жилбер, сега, когато е мой лекар.

— Ваш лекар! Този мъж е вашият лекар? Вие му поверявате от първо виждане живота на краля?

— О! — отвърна студено владетелят. — Доверявам се на очите си и ви заявявам, че проникнах в душата на този човек.

Мария-Антоанета потрепера от гняв и презрение.

— Вдигайте рамене колкото желаете — каза кралят, — но Жилбер е учен.

— Прехласнат сте!

— Много бих искал да ви видя на моето място. Много бих искал да знам дали господин Месмер не е направил на вас и на мадам Дьо Ламбал някакво впечатление.

— Господин Месмер? — промълви кралицата, като се изчерви.

— Да, когато преди четири или пет години вие ходихте предрешена на един от сеансите му. О, полицията ми е безукорна, ходете, аз знам всичко.

И произнасяйки тези думи, кралят се усмихна нежно на Мария-Антоанета.

— Знаете всичко, сир — поклати глава тя, — значи сте твърде потаен, тъй като никога не сте ми споменавали за това 266 266 Дюма забравя глави XXXV и XXXVI от „Колието на кралицата“, където подробно се разисква този сеанс с ведрото — бел.фр.изд. .

— И защо да ви споменавам, гласът и перото на вестникарите достатъчно ви упрекваха за тази дребна безразсъдност. Връщам се обаче на Месмер и на Жилбер едновременно. Господин Месмер ви слага до едно ведро, докосва ви със стоманена пръчка и се обгражда с хиляди фантасмагории, като шарлатанин, какъвто всъщност е. Жилбер не се превзема толкова, само разперва длан над една жена, тя заспива на мига и в съня си говори.

— Говори! — отрони кралицата с ужас.

— Да — кимна кралят, не благоволявайки да обърне внимание на уплахата на жена си, — приспана от Жилбер, тя говори и, повярвайте ми, нещата, които казва, са доста странни.

Кралицата пребледня.

— Мадам Дьо Шарни явно е казала много странни неща! — прошепна.

— И най-вече — додаде Луи XVI, — добре е за нея…

— Шт, шт! — спря го Мария-Антоанета.

— Защо шт! Добре е за нея, че само аз я чух в съня й.

— О, милост, сир, нито дума повече!

— И аз го желая, понеже падам от умора. Тъй както ям, когато съм гладен, имам навика да си лягам, когато ми се спи. Лека нощ, мадам, дано от целия този разговор у вас остане едно благотворно убеждение!