Александър Дюма - Анж Питу

— И какво трябва да е то, сир?

— Че народът има право да развали онова, което ние и приятелите ни сме направили. Свидетелство е моят клет доктор Жилбер. Сбогом, мадам. Повярвайте, че след като съм назовал злото, не ще ми липсва смелостта да го отстраня. Спете спокойно, Антоанета!

И кралят се отправи към вратата.

— Впрочем — рече той, като се извърна — предупредете мадам Дьо Шарни, че трябва да се помири с доктора, макар да има време. Сбогом.

И се отдалечи бавно, затваряйки сам вратата със задоволството на механик, който усеща да щраква под пръстите му изкусна ключалка.

Луи XVI не беше направил и десет крачки по коридора, когато графинята изскочи от будоара, втурна се към вратата и пусна резето, сетне изтича до прозорците и дръпна завесите.

Всичко това тя извърши трескаво, буйно, с енергията на безумието и яростта.

После, като се увери, че никой не може нито да види, нито да чуе, обърна се към кралицата и, разтърсвана от ридания, коленичи в нозете й, изричайки:

— Спасете ме, мадам, в името на небето, спасете ме!

Точно колко време трая тази изповед, не бихме могли да кажем; ала явно бе продължила дълго, защото едва към единайсет часа вечерта вратата се отвори и на прага се показа Андре, почти на колене, целуваща ръка на Мария-Антоанета.

Сетне, изправяйки се, младата жена избърса зачервените си от плач очи, докато от своя страна владетелката се отправи бавно, със сведено чело към спалнята си.

Андре, напротив, бързо се отдалечи, като че искаше да избяга от самата себе си.

Кралицата остана сама. Когато камериерката й влезе, за да й помогне да се съблече, завари я да крачи напрегнато с горящ поглед.

Тя направи рязък жест с ръка, който казваше: оставете ме.

Камериерката се оттегли.

Мария-Антоанета беше забранила да я безпокоят, освен заради важни вести от Париж.

Андре не се появи повече.

Колкото до краля, след като поговори с господин Дьо Ларошфуко 267 267 Франсоа, херцог Дьо Ларошфуко-Лианкур (1747 — 1827) — френски филантроп и политик, работил активно в полза на децата, възрастните, робите в колониите и затворниците — бел.ред. , който се опита да го накара да разбере каква е разликата между бунт и революция, той заяви, че е изморен, легна си и заспа най-невъзмутимо, като да бе ходил на лов и еленът, добре дресиран придворен, да бе дошъл при езерото на швейцарците, чакайки смирено да бъде уловен.

Кралицата написа няколко писма, надникна в съседната стая, където спяха двете й деца, пазени от мадам Дьо Турзел, и си легна не за да спи, като краля, а за да размишлява на спокойствие.

Но когато Версай бе обгърнат от тишина, когато огромният дворец потъна в мрак, когато вече не се чуваше нищо друго освен стъпките на патрулите някъде в дъното на градините, под които пясъкът леко проскърцваше, и дискретното потракване на прикладите на пушките по мраморните плочи в дългите коридори, Мария-Антоанета, наситила се на тази почивка, усещайки потребност да подиша, стана от леглото, обу кадифените си чехли и като се уви в дълъг бял халат, отиде до прозореца, за да вдъхне свежестта, прииждаща от водоскоците, и да улови онези съвети, които нощнияг вятър мимоходом нашепва на пламналите чела и угнетените сърца.

Кралицата прехвърли в съзнанието си ненадейните събития, които изминалият ден й бе поднесъл.

Падането на Бастилията, тази емблема на кралската власт, колебливото поведение на Шарни, този предан приятел, този страстен пленник, когото тя държеше от толкова години в робство и който, копнял винаги само за любов, сякаш за първи път изпитваше съжаление и угризения.

С онази склонност към синтез, присъща на великите умове поради вещото разбиране за хората и нещата, Мария-Антоанета начаса разграничи в тревожността, която я терзаеше, от една страна, политическото злощастие, и от друга, сърдечната мъка.

Политическото злощастие се изразяваше в голямата новина, която, излетяла от Париж в три часа следобед, щеше да се разпространи по света и да урони свещената почит, отдавана до момента на кралете, наместници на Бога.

Сърдечната мъка идваше от глухата съпротива на Шарни срещу всемогъществото на обичаната господарка. Бе като предчувствие, че макар все така вярна и предана, любовта не беше вече сляпа и можеше да започне да въстава против своята вярност и преданост.

Тази мисъл стегна жестоко сърцето на жената и го изпълни с онази горчива жлъч, наричана ревност — тръпчива отрова, която отваря наведнъж хиляди малки рани в една наскърбена душа.