Александър Дюма - Анж Питу

Все пак мъката при наличието на злощастие бе по-маловажна от гледна точка на логиката.

И по-скоро водена от разума, отколкото от съвестта, повече по необходимост, отколкото по инстинкт, Мария-Антоанета се отдаде първо на тежките мисли за опасността на политическата ситуация.

Накъдето и да се обърнеше, виждаше едно — омраза и амбиция насреща, слабост и безразличие до себе си. Враговете — люде, които, тръгнали от клеветата, бяха стигнали до метежи.

Люде, които следователно нямаше да отстъпят пред нищо.

Бранителите, или поне по-голямата част — хора, които малко по малко бяха свикнали всичко да търпят и които следователно вече нямаше да почувстват дълбочината на раните.

Хора, които щяха да се поколебаят да противодействат поради страх да не предизвикат шум.

Значи трябваше всичко да погребе под булото на забравата, да се преструва, че е забравила, и да си спомня, да се прави, че прощава, и изобщо да не прощава.

Не беше достойно за една кралица на Франция, най-вече не беше достойно за дъщерята на Мария-Терезия, тази сърцата личност.

Да се бори! Да се бори! Това бе съветът на разбунтувалата се кралска гордост, ала беше ли разумно да се бори? Задушава ли се омразата с пролятата кръв? Не беше ли ужасно това прозвище — Австрийката? Нужно ли бе, за да го освети, както бяха сторили Изабела 268 268 Изабела Баварска (1371 — 1435) — кралица на Франция (1385 — 1422), съпруга на Шарл VI, поела регентството, когато владетелят започнал да изпада в пристъпи на лудост. Подтикнала войната между арманяки и бургундци, тя признала английския крал за законен наследник на френския трон — бел.ред. и Катерина Медичи 269 269 Катерина Медичи (1519 — 1589) — кралица на Франция, съпруга на Анри II. Регентка в началото на властването на нейния син Шарл IX (1560 — 1574), тя е била сред подбудителите на клането през Вартоломеевата нощ (1572) по време на Религиозните войни във Франция — бел.ред. , да устрои кръщение с всеобщо клане?

А и успехът, ако Шарни бе казал истината, беше съмнителен.

Да воюваш и да бъдеш победен!…

Такива бяха, що се отнасяше до политическото злощастие, болките на тази кралица, която на моменти — както се усеща да изпълзява змия от гъсталаците, събудена от човешки крак, — усещаше да изплува от дъното на страданията й на владетелка отчаянието на жена, чувстваща се по-малко обичана, след като е била обожавана.

Шарни бе изрекъл онова, което чухме, не по убеждение, а от умора; беше ли пил, подобно на мнозина други, клевети до пресита от същата чаша като нея? Шарни, който за първи път бе говорил толкова нежно за жена си Андре, до вчера забравена, едва ли не презирана от своя съпруг; дали Шарни беше забелязал, че все още младата жена бе все така красива?

И при тази мисъл, която я изгаряше като ухапване на усойница, Мария-Антоанета с почуда осъзна, че злощастието не представляваше нищо в сравнение с мъката.

Защото това, което то не бе успяло да породи у нея, мъката го предизвика; жената скочи гневно от креслото, вледенена и залитаща, докато кралицата насреща съзерцаваше злощастието.

Цялата участ на това страдащо създание се оглеждаше в състоянието на душата й през тази нощ.

Как да избяга едновременно и от злощастието, и от мъката, питаше се тя с непрестанно възраждащо се безпокойство; трябваше ли да се реши, изоставяйки кралското величие, да живее щастлива в посредственост; трябваше ли да преоткрие наистина Трианон и своята „колиба“ 270 270 Става дума за построеното в Малкия трианон по желание на Мария-Антоанета „селце“, включващо „колибата“ на кралицата, мелница и млечна ферма — бел.ред. , покоя на езерото и мъглявите радости на млечната ферма; трябваше ли да остави този народ да си подели кралството, с изключение на няколко скромни имения, които жената можеше да придобие от дълговете на неколцина предани, които щяха да упорстват да останат васали?

Уви, тъкмо тук змията на ревността забиваше зъби още по-дълбоко!

Щастлива ли щеше да бъде с унижението от една презряна любов?

Щастлива ли щеше да бъде до краля, този безличен съпруг, комуто липсваше всякакво обаяние, за да се извиси до герой?

Щастлива, когато господин Дьо Шарни щеше да живее блажен живот до някоя обичана жена, може би до своята?

И тази мисъл разпалваше в сърцето на бедната кралица пламтящи факли, които биха изгорили Дидона по-бързо, отколкото нейната клада 271 271 Вергилий. „Енеида“, песен IV — бел.фр.изд. .

Но насред това трескаво мъчение — проблясък на отдих; насред това разтърсващо безпокойство — наслада. Бог, в своята безмерна доброта, не е ли създал злото, за да бъде оценено доброто?