Александър Дюма - Анж Питу

— Е, господине! — изрече тя с бруталността на пистолетен изстрел. — Какво всъщност правите вие, разглеждате ме, вместо да ми кажете от какво страдам?

Тази ядна забележка, подкрепена от мълниите в погледа, би поразила всеки придворен, би накарала един маршал на Франция, един герой, един полубог да падне на колене пред Мария-Антоанета, молейки за милост.

Но Жилбер отвърна невъзмутимо:

— Лекарят преценява най-напред с очите, мадам. Гледайки Ваше Величество, която е наредила да ме повикат, съвсем не удовлетворявам някакво празно любопитство, а си върша работата и се подчинявам на заповедите й.

— Тогава вече сте ме изучили.

— Дотолкова, доколкото е в моята власт, мадам.

— Болна ли съм?

— Не в буквалния смисъл на думата, Ваше Величество е в плен на силна свръхвъзбуда.

— Аха! — стрелна го иронично Мария-Антоанета. — Няма ли да добавите и че съм разгневена?

— Нека Ваше Величество разреши, понеже е повикала лекар, лекарят да си послужи с медицинския термин.

— Добре. И на какво се дължи тази… свръхвъзбуда?

— Ваше Величество е твърде умна, за да не знае, че лекарят отгатва физическата болка благодарение на опита си и на традициите на обучението. Ала той изобщо не е ясновидец, за да вникне от пръв поглед в бездната на човешките души.

— Което означава, че втория или третия път вие ще сте в състояние да кажете не само от какво страдам, но и какво мисля?

— Може би, мадам — отговори хладно Жилбер.

Кралицата потръпна; виждаше се, че думите напират да бликнат от устата й, гневни и язвителни.

Тя се сдържа.

— Трябва да ви повярвам — рече, — вие сте учен човек.

Мария-Антоанета наблегна на последните думи с такова убийствено презрение, че погледът на Жилбер сякаш на свой ред пламна от огъня на гнева.

Ала една секунда борба бе достатъчна на този мъж, за да се наложи.

И със спокойно чело и гладка реч той подхвана почти незабавно:

— Ваше Величество е така добра да ме удостои със званието учен човек, без дори да е опитала науката ми.

Кралицата прехапа устни.

— Вие разбирате, че не знам дали сте учен — каза тя. — Чувам какво разправят и го повтарям като всички.

— Е, Ваше Величество греши! — отвърна почтително Жилбер, покланяйки се по-ниско, отколкото до момента. — Не бива един светъл ум като вашия да повтаря слепешката онова, което говори простолюдието.

— Искате да кажете народът? — поправи го безочливо Мария-Антоанета.

— Простолюдието, мадам — настоя Жилбер с твърдост, която като че бръкна в глъбините на женското сърце и събуди нещо болезнено чувствително към непознати вълнения.

— В края на краищата да не обсъждаме. Казват, че сте учен, и толкова. Къде сте учили?

— Навсякъде, мадам.

— Това не е отговор.

— Тогава, никъде.

— Предпочитам този. Не сте учили никъде?

— Както ви харесва, мадам — поклони се докторът. — И все пак по-точно е да се каже навсякъде.

— Но отговорете в крайна сметка — извика кралицата, силно раздразнена. — И най-вече, за Бога, господин Жилбер, спестете ми тези фрази!

Сетне додаде сякаш на себе си:

— Навсякъде! Навсякъде! Какво ли значи това? Не са ли думи на шарлатанин, на емпирик, на доктор от площадите? Възнамерявате да ме впечатлите с ефектни слова?

Тя изнесе крак напред, взирайки се в Жилбер с искрящи очи и потрепващи устни.

— Навсякъде! Посочете къде, хайде, господин Жилбер, посочете!

— Казах навсякъде — поде хладно той, — защото наистина съм се учил навсякъде, мадам, в колибата и в двореца, в града и в пустинята, върху хора и върху животни, върху себе си и върху другите, както подхожда на човек, който цени науката и я черпи отвсякъде, където тя е, сиреч навсякъде.

Победена, кралицата хвърли страшен поглед на Жилбер, който, от своя страна, продължаваше да я наблюдава с отчайваща втренченост.

Мария-Антоанета се размърда конвулсивно и извръщайки се, събори кръглата масичка, на която бяха сервирали шоколада й в чаша от севърски порцелан.

Жилбер видя масата да пада, видя чашата да се разбива на парчета, ала остана неподвижен.

Червенина плъзна по лицето на владетелката; тя положи влажната си и студена ръка на горещото чело, но не посмя да вдигне очи към Жилбер.

Само че заради самата себе си излъчи повече презрение, отколкото дързост.

— И при кой учител сте учили? — продължи кралицата, подхващайки разговора оттам, където бе прекъснат.

— Не зная как да отговоря на Ваше Величество, без да се изложа на риска да я засегна отново.