Александър Дюма - Анж Питу

— Нека Ваше Величество позволи — продума — да се оттегля в стаята си…

— Да, несъмнено, и вие винаги сте свободна, скъпа графиньо, знаете го. Етикетът не е предназначен за вас. Но преди да се приберете, нямате ли все пак нещо да ми кажете?

— Аз, мадам? — попита Андре.

— Вие, разбира се.

— Не, в каква връзка?

— Ами във връзка с този господин Жилбер, който толкова ви е впечатлил.

Андре потрепера, ала се задоволи да поклати глава в знак на отрицание.

— В такъв случай не ще ви задържам повече, скъпа Андре. Свободна сте.

И Мария-Антоанета се насочи към будоара в съседство със стаята й.

Графинята пък, след като направи безукорен реверанс, пристъпи към изходната врата.

Но в мига, в който понечи да я отвори, в коридора отекнаха стъпки и една ръка натисна дръжката от външната страна.

В същата секунда прозвуча гласът на Луи XVI, който даваше на своя камериер заповеди за през нощта.

— Кралят, мадам! — изрече Андре, отстъпвайки назад. — Кралят!

— Е, добре, да, кралят — отвърна Мария-Антоанета. — Толкова ли ви плаши?

— Мадам, в името на небето — поде трескаво графинята, — не искам да виждам краля, не искам да заставам лице в лице с него, поне тази вечер. Бих умряла от срам!

— Ала в края на краищата трябва да ми кажете…

— Всичко, всичко, ако Ваше Величество настоява. Само ме скрийте.

— Влезте в будоара ми — посочи Мария-Антоанета. — Ще излезете, след като кралят си тръгне. Бъдете спокойна, пленничеството ви не ще продължи много. Кралят никога не се задържа дълго тук.

— О, благодаря, благодаря — промълви графинята.

И втурвайки се към будоара, тя изчезна в мига, в който кралят, отваряйки вратата, се появи на прага.

Луи XVI влезе.

След като се огледа наоколо, кралицата прие поздрава на съпруга си и също го поздрави приятелски.

После, като му подаде ръка, запита:

— На каква щастлива случайност дължа честта на вашето посещение?

— На истинска случайност, право казвате, мадам. Срещнах Шарни, който ми съобщи, че отива от ваше име да нареди на нашите военни да не предприемат нищо. Такова голямо удоволствие ми достави фактът, че вие сте взели подобно решение, та не можах да мина покрай апартамента ви, без да ви благодаря.

— Да — кимна кралицата, — всъщност разсъдих и помислих, че положително ще е по-добре войските да стоят настрана и да не давате повод за гражданска война.

— Отлично — възкликна кралят, — очарован съм, че смятате така. Впрочем знаех, че ще ви върна на това мнение.

— Ваше Величество вижда, че не беше много трудно да се постигне тази цел, понеже решението ми е взето самостоятелно, извън неговото влияние.

— Чудесно! Това доказва, че сте доста благоразумна, а когато ви доверя някои размисли, ще станете съвсем благоразумна.

— Но ако сме на еднакво мнение, сир, тези размисли ми се струват безполезни.

— О, бъдете спокойна, мадам, не възнамерявам да захващам спор. Знаете, че не обичам споровете повече от вас. Това ще е разговор. Да видим, няма ли да сте доволна да разговаряте от време на време с мен за делата на Франция, както двама добри съпрузи обсъждат семейните си дела?

Тези последни думи бяха произнесени с онази съвършена простодушност, която Луи XVI проявяваше при фамилиарно общуване.

— О, сир! Напротив — отговори кралицата, — само че дали моментът е подходящ?

— Мисля, че да. Ако не искате да се обсъждат военните действия, ще ми го кажете незабавно, нали?

— Казах ви.

— Но не ми посочихте съображението си.

— Не ме попитахте.

— Е, добре, питам ви.

— Безсилието!

— А, правилно забелязвате! Ако вярвахте, че сте по-силната, бихте воювали.

— Ако вярвах, че съм по-силната, бих изгорила Париж.

— О, толкова бях сигурен, че вие не желаете войната по същите причини като мен!

— Е, и какви са вашите?

— Тя е само една.

— Кажете я.

— Не искам да започвам война с народа, защото смятам, че народът има право.

Мария-Антоанета свъси вежди в изненада.

— Право! — възкликна тя. — Народът има право да се бунтува?

— Ами да.

— Право да нападне Бастилията, да убие управителя, да отреже главата на превото на търговците, да изтреби войниците ви?

— Ех!… Боже мой! Да.

— О — извика кралицата, — значи това са вашите размисли и тъкмо тези размисли идвате да ми изложите!

— Предадох ви ги, както ми дойдоха в главата.

— Докато вечеряхте?

— Добре! — рече кралят. — Ето че отново стигаме до темата за храненето. Не можете да ми простите, че обичам да ям. Бихте предпочели да съм поетичен и ефирен. Какво искате! В моето семейство се яде. Анри IV не само е ял, но и е пиел виното, без да го разрежда. Великият и извисен Луи XIV е ял, докато почервенее. Крал Луи XV пък, който е държал да бъде сигурен, че ще е по негов вкус, сам е приготвял своите плодови банички, а кафето му е правела мадам Дю Бари. А аз, какво очаквате! Гладен ли съм, не мога да устоя. Нали трябва да подражавам на предците си Луи XV, Луи XIV и Анри IV 253 253 Луи XVI е внук на Луи XV, който е правнук на Луи XIV, който пък е внук на Анри IV — бел.ред. . Ако при мен това е потребност, бъдете снизходителна, ако е недостатък, простете ми.