Александър Дюма - Анж Питу

— Как трябва да падна, графе? — запита кралицата надменно. — Научете ме, моля ви.

— Като жертва, мадам — отговори почтително господин Дьо Шарни, — както пада една кралица, усмихвайки се и молейки за прошка тези, които се нахвърлят върху нея. Ех, ако имахте петстотин хиляди мъже като мен, бих ви казал: да вървим, да вървим още тази нощ, да вървим на мига и утре вие ще властвате над Тюйлери, утре ще си възвърнете трона.

— О! — извика Мария-Антоанета. — Отчаяли сте се, вие, на когото възлагах най-голяма надежда.

— Да, отчаях се, мадам, понеже цяла Франция мисли като Париж, понеже вашата армия, дори да победи в Париж, ще бъде погълната от Лион, Руан, Лил, Страсбург, Нант и още сто хищни града. Хайде, хайде, кураж, мадам, сабята в ножницата!

— А, ето защо значи трябвало да събера толкова сърцати мъже и да им вдъхна смелост.

— Ако не споделяте това мнение, мадам, дайте заповед и тази нощ ще тръгнем срещу Париж. Кажете.

Имаше такава преданост в предложението на графа, че то уплаши кралицата повече от отказа. Тя се хвърли объркана на едно канапе, където дълго се бори с гордостта си.

Накрая, вдигайки глава, изрече:

— Графе, вие желаете да не предприемам нищо?

— Имам честта да посъветвам Ваше Величество.

— Това ще бъде направено. Върнете се.

— Мадам, ядосах ли ви? — попита графът, гледайки кралицата с тъга, примесена с неизразима любов.

— Не. Дайте ми ръката си.

Шарни протегна ръка към нея, покланяйки се.

— Трябва да ви се скарам — каза Мария-Антоанета, като се опита да се усмихне.

— И за какво, мадам?

— За какво ли! Имате брат на служба и го научавам случайно.

— Не разбирам.

— Тази вечер един млад офицер от хусарите на Бершени…

— А, брат ми Жорж!

— Защо никога не сте ми говорили за този млад мъж? Защо няма по-висок чин?

— Защото е съвсем млад и още неопитен, защото не е заслужил да бъде командващ и накрая, защото, ако Ваше Величество благоволи да принизи и да спре погледа си върху мен, Шарни, за да ме удостои с приятелството си, това не е причина да поставя семейството си над множество доблестни благородници, по-достойни от моите братя.

— Значи имате и друг брат?

— Да, мадам, и е готов да умре за Ваше Величество, както и останалите двама.

— Няма ли нужда от нещо?

— От нищо, мадам. Щастливи сме, че можем да сложим в нозете на Ваше Величество не само живота, но и богатството си.

Докато изричаше последните думи, докато кралицата ги поглъщаше, проникната от тази деликатна лоялност, а той я съзерцаваше, тръпнещ от изтънченото й величие, един стон от съседната стая ги стресна внезапно.

Мария-Антоанета скочи, изтича до вратата, отвори я и нададе силен вик.

Беше видяла жена, която се гърчеше на килима, обхваната от ужасни конвулсии.

— О, графинята! — каза съвсем тихо на господин Дьо Шарни — Може да ни е чула!

— Не, мадам — отвърна той, — ако не бях аз, щеше да предупреди Ваше Величество, че някой би могъл да чуе.

И се спусна към Андре и я вдигна на ръце. Кралицата стоеше настрани, студена, бледа, трепереща от мъчително безпокойство.

Андре започна да идва на себе си, без да знае кой й помага, но инстинктивно усети, че й се притичват на помощ.

Тялото й се изправи, ръцете й се вкопчиха в неочакваната опора, която й се предлагаше.

Ала умът й не се проясняваше; той остана мътен, омъглен, дремещ за няколко минути.

След като бе опитал да я върне към физическия живот, господин Дьо Шарни се помъчи да съживи и ума й. Но се сблъскваше само с една ужасяваща и непроницаема лудост.

Накрая отворените, ала безумни очи се втренчиха в него и с остатъка от делириума, без да познае мъжа, който я държеше, Андре нададе вик и го отблъсна грубо.

През цялото това време кралицата избягваше да гледа; тя, бидейки жена, тя, чийто дълг трябваше да е да утешава, да подкрепя тази жена, я изоставяше.

Шарни вдигна Андре в силните си ръце въпреки съпротивата й и се обърна към Мария-Антоанета, все така строга и студена.

— Извинете, мадам — каза той, — но вероятно се е случило нещо странно. Мадам Дьо Шарни няма навика да припада и за първи път я виждам лишена от съзнание.

— Значи навярно много страда — рече кралицата, връщайки се към тази загнездила се у нея мисъл, че Андре бе чула целия разговор.

— Да, без съмнение страда — отвърна графът — и затова ще помоля Ваше Величество за позволението да я пренеса в апартамента й. Тя има нужда от грижите на прислужничките си.