Александър Дюма - Анж Питу

— Да, известно ми е всичко това.

— Помислете, мадам, че ако Бог ме повика при себе си, графиня Дьо Шарни би могла да си възвърне моминското име, без най-чистият от небесните ангели да долови в сънищата й, в мислите й една дума, едно име, един спомен на жена.

— О, да, да — каза кралицата, — знам, че вашата Андре е ангел на земята, знам, че заслужава да бъде обичана. Ето защо смятам, че бъдещето принадлежи на нея, а на мен ми се изплъзва. О, не, не. Нищо, графе, нищо, кълна ви се, не ще чуете нито дума повече. Не ви говоря като кралица, простете ми. Забравила съм се, но какво искате?… В душата ми има един глас, който напява все за щастие, радост, любов, редом с тези зловещи гласове, които нашепват за нещастие, война, смърт. Това е гласът от младостта ми, чрез който живея. Шарни, простете ми, повече няма да бъда млада, няма да се усмихвам, няма да обичам.

Злощастната Мария-Антоанета впери горящите си очи в изтънелите му и бледи ръце и сълзи на кралица, подобни на елмази, се търкулнаха между пръстите му.

Графът отново падна на колене.

— Мадам, в името на Бога — рече, — заповядайте ми да ви напусна, да избягам, да умра, само да не гледам как вие плачете.

И самият той бе готов да заридае, произнасяйки тези думи.

— Край — каза Мария-Антоанета с опрощаваща усмивка, като се изправи и леко разтърси глава.

И с един чаровен жест отметна назад гъстите си напудрени коси, които се бяха увили около лебедовобялата й шия.

— Да, да, край — продължи владетелката, — няма да ви натъжвам повече. Да оставим всички тези безумства. Боже мой! Странно е, че жената е толкова слаба, когато кралицата има такава нужда от сила. Вие идвате от Париж… Нека поговорим. Казахте ми неща, които забравих, ала бяха сериозни, нали, господин Дьо Шарни?

— Добре, мадам, да се върнем на събитията, защото, както споменахте, онова, което бях започнал да ви разправям, е твърде сериозно. Да, пристигам от Париж и присъствах на рухването на монархията.

— Значи с право наблегнах на „сериозни“, господин Дьо Шарни, тъй като вие тълкувате доста произволно. Един успешен бунт, и наричате това рухване на монархията! Е, какво, тъй като Бастилията е била превзета, господин Дьо Шарни, вие заявявате, че монархията е унищожена. О, не си ли давате сметка, че Бастилията съществува едва от XIV век, а монархията в света — от шест хиляди години?

— Бих искал да мога да се заблуждавам, мадам — отвърна графът, — и тогава, вместо да натъжавам Ваше Величество, бих оповестил най-утешителните новини. За съжаление инструментът не възпроизвежда други звуци освен тези, за които е предназначен.

— Да видим, да видим, аз ще ви окуража, аз, една жена, аз ще ви върна на правия път.

— Уви, само това искам!

— Парижаните се бунтуват, нали?

— Да.

— В какво съотношение?

— Дванайсет от всеки петнайсет.

— Как го пресметнахте?

— Ами много просто. Народът е дванайсет петнайсети от нацията — остават две петнайсети за благородничеството и една за духовенството.

— Сметката е точна, графе, знаете отчета си на пръсти. Чели ли сте господин и мадам Дьо Некер?

— Господин Некер — да, Ваше Величество.

— Е, поговорката е вярна — рече с весела нотка кралицата, — човек винаги е предаван от своите. А сега ето моята сметка. Искате ли да я чуете?

— С най-дълбоко уважение.

— Дванайсет петнайсети, шест от които жени, нали?

— Да, Ваше Величество. Но…

— Не ме прекъсвайте. Казахме шест петнайсети жени, две — немощни или безучастни старци, много ли е?

— Не.

— Остават четири петнайсети, от които, трябва да признаете, две — страхливи и малодушни. Лаская френската нация. И в крайна сметка стигаме до две петнайсети побеснели, силни, смели и войнствени, признавам. Да пресметнем каква част са тези две петнайсети от Париж, защото, що се отнася до провинцията, е безполезно, нали? Париж е размирният, него трябва да си възвърнем!

— Да, мадам, но…

— Все това „но“… Почакайте, ще отговаряте после.

Господин Дьо Шарни се поклони.

— Та по моите изчисления — додаде кралицата, — две петнайсети от Париж са сто хиляди мъже, съгласен ли сте?

Този път графът не отговори. Мария-Антоанета продължи:

— И така, на тези сто хиляди мъже, зле въоръжени, недисциплинирани, необучени, без закалка, колебаещи се, понеже съзнават, че вършат зло, аз противопоставям петдесет хиляди войници, известни в цяла Европа с неустрашимостта си, офицери като вас, господин Дьо Шарни, плюс свещената кауза, наричана право от Бога, и накрая своята душа, която лесно се трогва, ала трудно се сломява.