Александър Дюма - Анж Питу

— О, графе, мой единствен приятелю — поде кралицата, като се опита да го повдигне, — знаете ли какво ми причини херцогиня Диан?

— Тя ще емигрира — отговори Шарни без колебание.

— Той отгатна — извика Мария-Антоанета, — той отгатна. Уви, толкова ли е предвидимо?

— О, Боже мой! Да, мадам — отвърна графът, — всичко би могъл човек да си представи в този момент.

— Но вие и вашето семейство — попита кралицата — защо не емигрирате, след като това е нещо толкова естествено?

— Мадам, аз няма да емигрирам, първо, защото съм изцяло предан на Ваше Величество, и второ, защото съм обещал, не на нея, а на себе си, да не я напускам дори за миг по време на бурята, която се задава. Братята ми няма да емигрират, защото моето поведение е примерът, който те следват, и накрая мадам Дьо Шарни не ще емигрира, защото, смятам, искрено обича Ваше Величество.

— Да, Андре е с много благородно сърце — изрече кралицата с видима студенина.

— Ето защо тя ще остане във Версай — заяви господин Дьо Шарни.

— Тогава ще ви имам винаги до себе си — каза Мария-Антоанета със същия леден тон, издаващ единствено ревност и високомерие.

— Ваше Величество ми оказа честта да ме произведе лейтенант на гвардейците — не спираше да говори граф Дьо Шарни, — службата ми е във Версай и не бих я напуснал, ако Ваше Величество не ми беше поверила охраната на Тюйлери. Това е необходимо заточение, увери ме кралицата, и аз заминах. Впрочем във всичко това, Ваше Величество го знае, графиня Дьо Шарни не ме е упреквала, задето не е била попитана.

— Вярно е — потвърди Мария-Антоанета със същата хладна сдържаност.

— Днес — продължи храбро графът — мисля, че мястото ми вече не е в Тюйлери, а във Версай. Дори и да не се нрави на кралицата, аз наруших заповедта, като избрах сам службата си, и ето ме тук. Все едно дали мадам Дьо Шарни се страхува от събитията или не, дали иска, или не иска да емигрира, аз оставам при кралицата… освен ако кралицата не строши сабята ми, тогава, нямайки повече правото да се сражавам и да умра за нея в пределите на Версай, никой не ще може да ме възпре да го сторя вън, на улицата.

Младият мъж изрече толкова искрено, толкова предано тези прости слова, излезли от сърцето му, че кралицата забрави за своето високомерие, параван, зад който криеше едно чувство повече човешко, отколкото присъщо на височайша особа.

— Графе — промълви тя, — никога не произнасяйте тази дума, не казвайте, че ще умрете за мен, защото знам, че наистина ще го направите, тъй както го казвате.

— О, напротив, винаги ще го казвам! — извика господин Дьо Шарни. — Ще го казвам на всички и навсякъде. Ще го казвам и ще го сторя, тъй като се боя, че е дошло времето, когато трябва да умрат всички тези, които са обичали кралете на земята.

— Графе, графе, откъде това фатално предчувствие?

— За жалост, мадам — отговори Шарни, поклащайки глава, — аз също, по време на тази пагубна американска война, бях обзет като другите от треската за независимост, която обхвана цялото общество. И аз пожелах да взема активно участие в освобождаването на робите, както се казваше тогава, и станах масон. Бях приет в тайно общество, заедно с Лафайет и Ламет. Знаете ли каква е целта на това общество, мадам — унищожаване на троновете. Знаете ли какъв е девизът — три букви: L.P.D.

— Какво означават тези три букви?

— Lilia pedibus destrue, сиреч Стъпчете с крака лилиите.

— И какво направихте вие?

— Отдръпнах се с чест. Но на мястото на един оттеглил се двайсет се присъединяват. И това, което се случва днес, мадам, е пролог към голямата драма, която се подготвя тихо и на тъмно от двайсет години. Начело на хората, които разбунват Париж, които управляват Кметството, които държат Пале Роаял, които превзеха Бастилията, аз, мадам, съзрях своите някогашни братя, посветените. Не се заблуждавайте, мадам, всичко, което става, съвсем не е случайно, това са размирици, кроени дълго.

— О, смятате ли, приятелю мой? — пророни кралицата, обливайки се в сълзи.

— Не плачете, мадам, разберете… — каза графът.

— Да разбера? Да разбера — редеше Мария-Антоанета, — аз, кралицата, владетелката, родена за двайсет и пет милиона души, какво да разбера, когато тези двайсет и пет милиона поданици, призвани да ми се покоряват, се бунтуват и убиват приятелите ми! Не, никога не ще разбера това.

— Трябва обаче да го проумеете, мадам, понеже на тези поданици, на тези хора, родени, за да ви се подчиняват, от момента, в който това подчинение е започнало да им тежи, вие сте им станали враг и докато добият силата да ви разкъсат, за което те точат изгладнелите си зъби, ще разкъсват приятелите ви, мразени повече и от вас.