Александър Дюма - Анж Питу

Шепот на изумление и гняв премина като тръпка през тълпата от благородници, които по повеля на краля биха пролели кръвта си до капка.

Кралицата се извърна и тропна с крак.

Принц Дьо Ламбеск се приближи до нея.

— Виждате ли, мадам — рече той, — Негово величество несъмнено мисли като мен, а именно, че е по-добре да се изчака. Това е предпазливост и макар да не ми е присъща, за жалост е необходима добродетел във времето, в което живеем.

— Да, господине, да, това е много необходима добродетел — отговори кралицата, прехапвайки устните си до кръв.

И натъжена до смърт, тя се облегна на камината с поглед, изгубен в мрака, и душа, удавена в отчаяние.

Това разминаване в наклонностите на краля и кралицата порази всички. Мария-Антоанета сдържаше сълзите си с огромна мъка. Луи XVI продължаваше да вечеря с пословичния апетит на династията на Бурбоните.

И малко по малко стаята се изпразни. Групите чезнеха, както снегът в градините се стопява под слънчевите лъчи и под снега се показва тук-там черна и пуста земя.

Виждайки да изчезва това войнство, на което толкова много бе разчитала, кралицата сякаш усещаше как се стопява цялата й мощ, така както някога са се стопили под диханието Господне големите армии на асирийци и амаликитци 245 245 Амаликитци — народът на Едом, изтребен от Давид. Вж. 1 Царств., 30 — бел.фр.изд. , които една нощ или едно море са погълнали навеки в своите бездни.

От вцепенението я изтръгна нежният глас на графиня Жюл, която се приближи до нея заедно със снаха си мадам Диан дьо Полиняк.

При звука на ласкавия глас забраненото, сладостното бъдеще изникна отново със своите прелести в сърцето на тази горделива жена; една искрена и истински предана приятелка струваше повече от десет кралства.

— О, ти, ти — прошепна тя, като притегли графиня Жюл в обятията си, — значи все пак ми остана една приятелка.

И сълзите, дълго сдържани, се изплъзнаха изпод клепачите й, търкулнаха се по бузите и обляха гръдта й; ала това не бяха горчиви, а кротки сълзи, вместо да я задушават, те я облекчаваха.

Мина още един миг в мълчание, през който кралицата продължаваше да притиска графинята.

Сетне херцогинята, все така държейки снаха си за ръката, наруши тишината.

— Мадам — подхвана тя плахо, почти срамежливо, — не мисля, че Ваше Величество ще порицае замисъла, който ще й представя.

— Какъв замисъл? — попита внимателно кралицата. — Говорете, херцогиньо, говорете.

И приготвяйки се да изслуша херцогиня Диан, Мария-Антоанета се облегна на рамото на своята фаворитка, графиня Жюл.

— Мадам — продължи херцогинята, — мнението, което ще изкажа, идва от една личност, чийто авторитет не би могъл да бъде поставен под съмнение от Ваше Величество. Става дума за Нейно кралско височество мадам Аделаид, леля на краля.

— Това са преамбюли, скъпа ми херцогиньо — рече весело кралицата, — да минем към същината!

— Мадам, обстоятелствата са тъжни. Силно се преувеличава благосклонността на Ваше Величество спрямо нашето семейство. Клеветата мърси височайшото приятелство, с което благоволявате да ни дарявате, в замяна на нашата почтителна преданост.

— Но, херцогиньо — прекъсна я кралицата с наченки на учудване, — не смятате ли, че бях доста смела? Не бранех ли храбро приятелствата си, срещу общественото мнение, срещу двора, срещу народа, срещу самия крал?

— О, мадам, тъкмо напротив, Ваше Величество поддържаше приятелите си с такава отдаденост, че дори се изложи на всякакви удари, така че днес, когато опасността е голяма, даже ужасна, приятелите, великодушно защитавани от Ваше Величество, биха били подлеци и лоши поданици, ако не отвърнат със същото на своята кралица.

— А, това е добре, това е хубаво! — каза Мария-Антоанета, въодушевена, като прегърна графинята и стисна ръката на мадам Дьо Полиняк.

Ала и двете пребледняха, вместо да вдигнат гордо глави при тази нежност на владетелката.

Мадам Жюл дьо Полиняк понечи да се освободи от ръцете на кралицата, която я притегли отново към сърцето си.

— Но — измънка мадам Диан дьо Полиняк, — Ваше Величество навярно не разбира добре това, което имаме честта да й съобщим. За да отклоним ударите, които заплашват трона й, личността й, може би заради приятелството, с което ни удостоява, съществува един болезнен начин, горчива жертва за нашите сърца, която трябва да понесем, наложена ни от необходимостта.

При тези думи беше ред на кралицата да пребледнее, понеже вече не усещаше всеотдайното и предано приятелство, а страха, стаен зад това встъпление, под булото на боязлива сдържаност.