Александър Дюма - Анж Питу

— Да видим — рече тя, — говорете. Говорете, херцогиньо, каква е тази жертва?

— О! Жертвата е изцяло наша, мадам — отговори Диан. — Ние сме, Бог знае защо, ненавиждани във Франция. Отдръпвайки се от вашия трон, ще му върнем целия блясък, цялата топлина на народната любов, любов, угаснала или задушена от нашето присъствие.

— Да се оттеглите, вие? — извика бурно кралицата. — Кой е казал това? Кой го е пожелал?

И тя погледна смаяно, отблъсквайки леко с ръка графиня Жюл, която наведе глава.

— Не аз — промълви графинята, — напротив, аз искам да остана.

Ала тези слова бяха произнесени с тон, който сякаш казваше: „Заповядайте ми да замина, мадам, и ще замина.“

О, свещено приятелство, свещена верига, която свързва неразривно две сърца — на една кралица и на една прислужница! О, свещено приятелство, което ражда повече героизъм, отколкото любовта и амбицията, тези благородни болести на човешкото сърце! Кралицата мигом строши благоговейния олтар, който си бе издигнала в сърцето. Беше й нужен един поглед, един-едничък, за да съзре това, с което от десет години не се бе сблъсквала: студенина и пресметливост, извиними, обясними, може би оправдани. Но нима нещо извинява, обяснява, оправдава изоставянето в очите на онази от двете, която все още обича, докато другата вече е престанала?

Мария-Антоанета си отмъсти за мъката, която я раздираше, единствено с ледения поглед, с който обгърна своята приятелка.

— Е, херцогиньо Диан, значи това е вашето решение! — рече тя, като притисна гърдите си с трепереща ръка.

— Уви, мадам — поклати глава фаворитката, — изборът не е мой. Не моята воля ми диктува какво да сторя, такава е повелята на Съдбата.

— Да, херцогиньо — кимна Мария-Антоанета.

И се обърна към графиня Жюл.

— А вие, графиньо, какво ще кажете?

Графинята отговори с една гореща сълза, нещо като угризение, но цялата й сила бе изсмукана от усилието, което беше направила.

— Добре — въздъхна кралицата, — добре, драго ми е да видя колко съм обичана. Благодаря, моя графиньо. Да, тук вие се излагате на опасности, да, яростта на народа вече не познава задръжки, да, имате пълно основание и аз самата съм полудяла. Искате да останете, това е преданост, ала аз не я приемам.

Графиня Жюл вдигна красивите си очи към кралицата. Но в тях, вместо отдадеността на приятелката, тя долови само слабостта на жената.

— И така, графиньо — поде Мария-Антоанета, — вие сте решена да заминете?

И наблегна на „вие“.

— Да, Ваше Величество.

— Вероятно за някоя от вашите земи… далечна… много далечна…

— Мадам, ако трябва да замина, да ви напусна, петдесет левги са също толкова мъчителни за превъзмогване, колкото и сто и петдесет.

— Значи отивате в чужбина?

— Уви, да, мадам!

Една въздишка разкъса сърцето на кралицата, без да се изплъзне от устните й.

— И къде по-точно?

— По бреговете на Рейн, мадам.

— Хубаво. Вие говорите немски, херцогиньо — каза кралицата с усмивка на неизразима тъга, — аз бях тази, която ви научи. Приятелството на вашата кралица поне ще ви послужи за нещо и аз съм щастлива от това.

После се обърна към графиня Жюл.

— Не искам да ви разделям, скъпа ми графиньо — рече тя. — Вие желаете да останете и аз оценявам желанието ви. Ала тъй като се страхувам за вас, настоявам да заминете, заповядвам ви да заминете 246 246 Семейство Полиняк емигрират в нощта на 16 срещу 17 юли — бел.фр.изд. !

И млъкна, задушавана от емоции, които въпреки геройството си навярно не би съумяла да възпре, ако изведнъж гласът на краля, който не бе взел никакво участие в това, което току-що разказахме, не беше отекнал в ушите й.

Негово величество бе на десерта.

— Мадам — казваше Луи XVI, — има някой в покоите ви. Правят ви знак.

— Но, сир — извика кралицата, пренебрегвайки всяко друго чувство освен кралското достойнство, — най-напред вие трябва да дадете заповеди. Вижте, тук останаха само трима души, ала те са тези, които би следвало да ви интересуват: господин Дьо Ламбеск, господин Дьо Безенвал и господин Дьо Броли. Заповеди, сир, заповеди!

Кралят вдигна натежал поглед и се поколеба, преди да запита:

— Какво мислите за всичко това, господин Дьо Броли?

— Сир — отвърна старият маршал, — ако оттеглите армията си, ще се сметне, че парижаните са я победили, ако я оставите, трябва тя да ги победи.

— Добре казано! — възкликна кралицата, като стисна ръката на маршала.

— Добре казано! — повтори господин Дьо Безенвал.