Александър Дюма - Анж Питу

— Жилбер — промълви тя, — не знам.

— Да, Жилбер — повтори кралицата. — Опитайте да си спомните, скъпа ми Андре.

— Но, мадам — обърна се графът към Мария-Антоанета, — ако е случайност и името не говори нищо на графинята?

— Не — поклати глава Андре, — говори ми. Това е един учен, един сръчен лекар, който мисля, че пристига от Америка, и който се е свързал там с господин Дьо Лафайет.

— И това е всичко? — попита графът.

— Да — отговори Андре със съвършена естественост, — не го познавам лично, ала се твърди, че е много уважаван човек.

— Тогава — подхвана кралицата — защо бяха тези емоции, графиньо?

— Емоции? Значи съм била развълнувана?

— Да, би могло да се каже, че произнасяйки името Жилбер, изживявахте нещо като изтезание.

— Възможно е. Ето какво се случи. В кабинета на краля срещнах мъж, облечен в черно, със строг вид, който разправяше мрачни и страшни неща. Разказваше с ужасяващи подробности за убийствата на господин Дьо Лоне и господин Дьо Флесел. Бях потресена и съм припаднала, както видяхте. Може би тогава съм казала, може би тогава съм произнесла името на този господин Жилбер.

— Възможно е — кимна господин Дьо Шарни, очевидно склонен да не продължава разпита, — но в момента вече сте спокойна, нали?

— Напълно.

— В такъв случай ще ви помоля за нещо, господин графе — рече кралицата.

— На заповедите на Ваше Величество, мадам.

— Отидете да намерите господата Дьо Безенвал, Дьо Броли и Дьо Ламбеск и им предайте да оставят войските си на позициите, на които се намират. Утре на Съвета кралят ще реши какво да се предприеме.

Графът се поклони, ала все още колебаейки се дали да тръгне, хвърли последен поглед към Андре.

Очите му излъчваха нежно безпокойство.

Погледът не убягна на кралицата.

— Графиньо — каза тя, — няма ли да се върнете при краля с мен?

— Не, мадам, не — отвърна припряно Андре.

— Защо?

— Моля Ваше Величество за позволение да се оттегля в покоите си. Онова, което изпитах, ме изтощи.

— Хайде, графиньо, бъдете искрена — поде Мария-Антоанета. — Имаше ли нещо с Негово величество?

— О, нищо, мадам, абсолютно нищо!

— Кажете, не се притеснявайте. Кралят не винаги е внимателен с моите приятели.

— Кралят бе, както обикновено, изключително добре настроен към мен, но…

— И все пак вие не държите да го видите, така ли? Несъмнено нещо се е случило, графе — рече кралицата с престорена веселост.

В този момент Андре отправи към нея поглед, толкова изразителен, толкова умоляващ и натежал от откровение, та тя разбра, че бе време да прекрати тази малка война.

— Всъщност, графиньо, да оставим господин Дьо Шарни да изпълни поръчението, с което го натоварих, а вие се оттеглете в покоите си или останете тук, както желаете.

— Благодаря, мадам — промълви Андре.

— Вървете, господин Дьо Шарни — подкани го Мария-Антоанета, съзирайки изражението на признателност, което се изписа на лицето на Андре.

Графът не забеляза това изражение или не поиска да го забележи; той взе ръката на жена си и изказа своето задоволство от възвръщането на силите и цвета й.

После, като се поклони с дълбоко уважение пред кралицата, отправи се към вратата.

Ала излизайки, очите му срещнаха за последен път тези на Мария-Антоанета.

Погледът на кралицата казваше: „Върнете се бързо.“

Погледът на графа отговаряше: „Колкото мога по-бързо.“

Колкото до Андре, тя следеше със свито сърце, останала без дъх, всяко движение на мъжа си.

Графинята сякаш ускоряваше със своето желание бавната му, благородническа крачка и го тласкаше навън с цялата мощ на волята си.

Още щом той затвори вратата, щом се изгуби от очите й, силите, които Андре бе събрала, за да се справи с положението, се стопиха; лицето й пребледня, нозете й се подкосиха и тя се строполи на едно кресло, което се намираше до нея, опитвайки се да изкаже извиненията си на владетелката за това нарушаване на етикета.

Кралицата изтича до камината, взе шишенце със соли и го поднесе към ноздрите на Андре, която този път дойде на себе си много по-бързо, по-скоро със силата на волята си, отколкото поради грижите, които получи от височайшата ръка.

В действителност имаше нещо странно между тези две жени. Кралицата сякаш обичаше Андре, Андре сякаш дълбоко уважаваше кралицата, ала в някои моменти те изглеждаха не като сърдечна кралица и предана поданица, а като врагове.

И така, както споменахме, могъщата воля на Андре й възвърна силата. Тя стана отново, отклони почтително ръката на владетелката и сведе глава пред нея.