Александър Дюма - Анж Питу

— Сир, ще се съгласите…

— Че не бива да ям, когато съм гладен, не — заяви кралят и поклати спокойно глава.

— Вече не ви говоря за това, говоря ви за народа.

— А!

— Ще се съгласите, че народът няма право.

— Да се бунтува! Да огледаме нашите министри. Откакто управляваме, колцина са се заели действително с добруването на народа? Двама — Тюрго и господин Дьо Некер. Вие и вашият гняв ме накарахте да ги отстраня. За единия се вдигна бунт, за другия току-виж се направи революция. Да поговорим малко и за останалите. А, това са чаровни люде, нали? Господин Дьо Морепа, протежето на моите лели, един песнописец! Не министрите трябва да пеят, а народът. Или господин Дьо Калон? Той ви каза нещо пленително, знам го, което ще се помни. Един ден, когато дойдохте да му искате вече не се сещам какво, Калон ви отвърна: „Ако е възможно, е направено, ако не е възможно, ще бъде направено.“ Тази фраза може би е струвала сто милиона на народа. Не се учудвайте, че той го смята за не толкова духовит, колкото го намирате вие. Разберете едно, мадам. Ако задържам тези, които одират кожата на народа, и отпращам онези, които го обичат, това не е начин да го умиротворя и да го привлека към нашето управление.

— Значи говорите за право, не за метеж? Провъзгласете този принцип! Хайде! Наистина съм много радостна, че споделяте подобни неща на четири очи. Ако някой ви чуеше…

— О, да — отвърна кралят, — не ми казвате нищо ново. Да, знам, че ако вашите Полиняк, Дрьо-Брезе, Клермон-Тонер, Коани ме чуеха, щяха да вдигнат рамене зад гърба ми, знам го, но те будят у мен само съжаление, тези Полиняк, които ви обират и разнасят, на които в един хубав ден вие предоставихте графство Фенетранж, струвало ви сто и двайсет хиляди ливри 254 254 Графство Фенетранж било предоставено на Полиняк вместо графство Бише, на което били хвърлили око — земята носела шейсет-седемдесет хиляди ливри рента — бел.фр.изд. ; вашият Сартин, комуто вече бях дал издръжка от осемдесет и девет хиляди ливри и който получи от вас двеста хиляди ливри като помощ; принцът от Дьо-Пон, на когото ме принудихте да отпусна деветстотин четирийсет и пет хиляди ливри, за да погаси дълговете си; мадам Дьо Лавал и мадам Дьо Е-Ньовил, които вземат по осемдесет хиляди ливри издръжка; Коани, който е задоволен с всичко и който един ден, когато поисках да понамаля доходите му, ме притисна в коридора, готов да ме набие, ако не бях отстъпил 255 255 Вж. „Спомени на барон Дьо Безенвал за френския двор“ и Мишле „История на Френската революция“, въведение, втора част, глава VII — бел.фр.изд. . Всички тези хора са ваши приятели, нали? Е, добре, ще ви кажа нещо и вие няма да го повярвате, като се има предвид, че е истина — ако, вместо да са в двора, приятелите ви бяха в Бастилията, народът би я укрепил, вместо да я разруши.

— О! — изпусна едно възклицание кралицата и един жест на ярост.

— Кажете каквото желаете. Такава е истината — отговори невъзмутимо Луи XVI.

— О, вашият обичан народ скоро не ще има причина да мрази приятелите ми, защото те си тръгват.

— Заминават! — извика кралят.

— Да, заминават.

— Полиняк? Жените?

— Да.

— Клермон-Тонер, Коани?

— Да.

— Е, толкова по-добре — въздъхна с облекчение Луи, — толкова по-добре! Благословен да си, Господи!

— Как „толкова по-добре“! Как „благословен да си, Господи“! Вие не съжалявате ли за тях?

— Не, тъкмо обратното. Липсват ли им пари за заминаването? Ще им дам. И те не ще бъдат зле употребени, гарантирам ви. Лек път, господа! Лек път, дами! — рече кралят с чаровна усмивка.

— О, да, да — каза кралицата, — разбирам, че одобрявате подобно малодушие.

— Чакайте да се разберем — може би най-сетне вие им въздавате правосъдие?

— Те не заминават — извика Мария-Антоанета, — те дезертират.

— Не е важно, стига да са далеч!

— И само като си помисля, че тези низости са по съвет на вашето семейство!

— Моето семейство съветва всички ваши фаворити да си вървят? Не го смятах за толкова мъдро. Кажете, кои от семейството ми правят тази услуга, за да им благодаря?

— Вашата леля Аделаид, брат ви Д’Артоа.

— Брат ми Д’Артоа! Мислите ли, че ще последва, от своя страна, съвета, който дава? Мислите ли, че и той ще замине?

— Защо не? — процеди Мария-Антоанета, опитвайки се да жегне краля.

— Дано добрият Бог ви чуе! — вдигна очи към небето Луи XVI. — Ако господин Д’Артоа си тръгне, ще му пожелая същото като на другите: „Лек път, братко Д’Артоа, лек път!“