Чарлс Дикенс - Дейвид Копърфийлд

Ето защо, като знам, че оттук към метрополията на майката родина ще се отправи едно лице, което ние с вас почитаме и уважаваме, не мога, скъпи ми господине, да не се възползувам от този случай, за да ви изкажа чрез нашия вестник своята лична благодарност, както и тази на всички жители на Порт Мидълбей за духовните наслади, които ни дарявате.

Продължавайте в същия дух, драги ми господине! Вие не сте непознат тук, дарбата ви не е неоценена. Макар и така далеч от вас, ние се възхищаваме от таланта ви. Продължавайте орловия си полет! Жителите на Порт Мидълбей го следят с жар, възторг и голяма полза за себе си!

Сред очите, устремени към вас от това полукълбо, винаги, докато се затворят навеки, ще бъдат и тези на

Като хвърлих поглед на останалото съдържание на вестника, открих, че мистър Микобър е ревностен и уважаван негов дописник. Там имаше още едно писмо от него относно някакъв мост. Имаше също така и съобщение за цял сборник от подобни негови писма, които щели да бъдат преиздадени в скоро време в спретнато томче „със значителни допълнения“, и ако не се лъжа, уводната статия беше също негова.

Говорихме доста за мистър Микобър много други вечери, докато мистър Пеготи беше при нас. Той прекара в дома ни целия си престой — около един месец — и сестра му и леля дойдоха в Лондон да го видят. Агнеса и аз се сбогувахме с него на кораба, с който щеше да отплава. Прекрасно знаехме, че никога вече няма да го видим.

Но преди да си тръгне, той отиде с мен в Ярмут да види малката каменна плоча, която бях поставил в гробището в памет на Хам. Докато му преписвах скромния надпис, както ме бе помолил, видях го, че се навежда и взема от гроба снопче трева и малко пръст.

— За Емилия — каза той, като ги сложи в пазвата си. — Обещах й, мастър Дейви.

Това е краят на моето повествование. Още веднъж за последен път хвърлям поглед назад, преди да затворя тези страници.

Виждам се с Агнеса край мен да вървя по житейския път. Виждам децата и приятелите ни около нас; чувам много близки гласове, придружаващи стъпките ни.

Кои образи съзирам най-ясно от всички, които ни заобикалят? Ето ги, сами се обръщат към мен, когато задавам този въпрос!

Ето леля с по-силни очила, стара жена на повече от осемдесет години, но все още изправена, способна да извърви наведнъж шест мили дори в мразовито време.

Винаги с нея пред погледа ми се появява и Пеготи, старата ми бавачка, също с очила, придобила навика да работи вечер много близо до лампата, а край нея неизменно се намират парче восък, метър в една къщичка и работна кутия с катедралата „Сейнт Пол“ на капака.

Бузите и ръцете на Пеготи, така твърди и червени в детството ми, когато се чудех защо птичките не ги кълват вместо ябълки, сега вече са сбръчкани. А очите й, от които дори лицето й около тях изглеждаше тъмно, не са така черни (макар още да блестят); но грапавият й показалец, който оприличавах на ренде, си е все същият и когато видя как най-малкото ни дете го хваща, когато пристъпва от нея към леля, спомням си за малката ни гостна в Блъндърстоун, когато самият аз едва можех да вървя. Леля вече не е жертва на старото си разочарование — тя е кръстница на една истинска, жива, Бетси Тротууд и Дора (следващата по ред) казва, че много я глези.

А какво е това издуто нещо в джоба на Пеготи? То е не друго, а книгата за крокодилите, вече доста раздърпана, с откъснати и пришити с конец страници, но Пеготи я показва на децата като ценна реликва. Така ми е чудно да видя собственото си детско личице да ме поглежда над страниците й и да си спомня времето, когато ме бяха нарекли Брукс от Шефилд.

Тази лятна ваканция виждам сред синовете си един старец, който прави грамадни хвърчила и с неописуемо удоволствие ги следи с поглед, докато отлитат нагоре във въздуха. Той ме поздравява възторжено и прошепва, като ми кима и намига: „Тротууд, вярвам, че ще се зарадваш да узнаеш, че в свободното си време ще довърша мемоарите си и че леля ти е най-чудесната жена на света!“

Коя е приведената дама, подпираща се на бастун, с лице, по което още личат следи от хубост и гордост, но на което душевното разстройство е сложило отпечатъка си? Тя се намира в една градина, край нея стои припряна, мургава, повехнала жена с бял белег върху горната устна. Нека да чуя какво говорят.

— Роза, забравила съм името на този господин.

Роза се навежда към нея и й извиква:

— Мистър Копърфийлд.