Чарлс Дикенс - Дейвид Копърфийлд

Мистър Пеготи се усмихна, пъхна ръка в джоба си и извади плосък книжен пакет. Като го разтвори грижливо, той взе от него един стар вестник.

— Трябва да ви обясня, мастър Дейви, че след като работите ни потръгнаха, преместихме се от фермата в порт Мидълбей Харбър, което ние наричаме град.

— Значи преди мистър Микобър живееше при вас, в чифлика?

— Разбира се! — отвърна мистър Пеготи. — И да знаете само с какво усърдие работеше! Никога не бях виждал джентълмен така да се труди. Плешивата му глава тъй лъщеше на слънцето, че просто ми се струваше, че ще се стопи. А сега той е съдия.

— Съдия ли? — възкликнах аз.

Мистър Пеготи посочи един пасаж във вестник „Порт Мидълбей Таймс“, където прочетох на глас:

— „Вчера в големия салон на хотела, препълнен до задушаване, се състоя вечерята, дадена в чест на нашия знатен съотечественик — колонист и съгражданин, Уилкинс Микобър, ескуайър, окръжен съдия. На трапезата присъствуваха не по-малко от четиридесет и седем души, без да се смятат хората в коридора и по стълбището. Цветът на красивото, светско и изискано общество на Порт Мидълбей се стече да почете един така заслужено уважаван, така надарен и тъй популярен наш съгражданин. Банкетът се председателствуваше от доктор Мел (директор на колониалната гимназия «Салем Хаус»), а от дясната му страна седеше бележитият гост. След раздигането на блюдата и изпяването на «Non Nobis» (прекрасно изпълнение, в което лесно можеха да се различат звънките нотки на гласа на даровития любител певец Уилкинс Микобър младши, ескуайър) се произнесоха обичайните патриотични наздравици, възторжено посрещнати от всички. После в прочувствено слово доктор Мел предложи на гостите да пият за здравето на «нашия бележит гост, украшението на града ни». Той каза: «Дано той никога не ни напусне, освен ако това е необходимо за преуспяването му, и дано успехът му сред нас е такъв, че никога да не стане нужда да търси преуспяване другаде!» Приветствените викове, с които се посрещна това пожелание, не подлежат на описание. Те се вдигаха и снишаваха като вълните на океана. Най-сетне всичко стихна и Уилкинс Микобър, ескуайър, се изправи да произнесе благодарствената си реч. Поради сравнително ограничените средства, с които разполага редакцията ни, не сме в състояние да предадем гладко леещите се периоди на изящното му и картинно слово! Достатъчно е да отбележим, че то беше образец на ораторско изкуство и че пасажите, в които той с по-голяма изчерпателност проследи успешната си кариера от самото й начало и се обърна с предупреждение към по-младите си слушатели да отбягват тресавищата на паричните задължения, които не са в състояние да посрещнат, предизвикаха сълзи в очите и на най-мъжествените слушатели. Останалите наздравици бяха за доктор Мел; мисис Микобър (която грациозно се поклони за благодарност от вратата на съседната стая, където цял куп красавици се бяха покачили на столове, за да наблюдават и украсяват вълнуващата сцена); мисис Риджър Бегс (бивша мис Микобър); мисис Мел; Уилкинс Микобър младши, ескуайър (който разсмя всички, като каза, че му е невъзможно да отговори на тоста със слово, но с тяхно позволение ще стори това с песен); както и семейството на мисис Микобър (което, излишно е да споменаваме, е добре известно в майката родина) и тъй нататък. Накрая като по магия всички маси и столове изчезнаха и започнаха танците. Сред поклонниците на Терпсихора, 30 30 Терпсихора — музата на танца и песните. които се отдадоха на веселие, докато слънчевите лъчи дадоха знак за разотиване, особено се проявиха Уилкинс Микобър младши, ескуайър, и прелестната и благовъзпитана мис Хелена, четвъртата дъщеря на доктор Мел.“

Очите ми пробягваха по местата, където се споменаваше за мистър Мел, и се радвах, че бившият беден възпитател в училището на настоящия попечител на Мидълсекския затвор сега се намира при много по-благоприятни обстоятелства, когато мистър Пеготи посочи друг пасаж от вестника и зърнах собственото си име. Прочетох следното:

Скъпи ми господине,

Години изминаха, откакто имах възможност със собствените си очи да виждам оногова, чийто портрет сега е известен на значителна част от цивилизования свят.

Но, скъпи ми господине, макар отдалечен (по независещи от мен причини) от възможността за лично общуване с приятеля и другаря от младостта си, аз съм следил с внимание полета на неговия гений. И въпреки че „… морета помежду ни са се простирали с рев“ (Бърис), не съм възпрепятствуван да участвувам в духовните пиршества, които той ни предлага.