Чарлс Дикенс - Дейвид Копърфийлд

— Кога научи тя за пръв път за нещастието? — попитах аз.

— След като го узнах, пазих го в тайна от нея почти цяла година — каза мистър Пеготи. — Тогава живеехме в едно усамотено място сред прекрасни дървета, а рози покриваха къщичката ни чак до покрива. Веднъж, когато бях на полето, при нас дошъл един пътник от Англия — от Норфък или Съфък, не помня точно отде — и, разбира се, ние го подслонихме, нахранихме го и го настанихме удобно. В нашата колония там всички правим така. Той носеше със себе си един стар вестник и разни други печатни описания на бурята. Ето откъде е узнала. Когато се прибрах вечерта вкъщи, разбрах, че знае.

Той сниши гласа си, като произнесе тези думи, и тъжната тържественост, която така добре познавах, се разля по лицето му.

— Промени ли я много новината? — попитахме ние.

— Да, в продължение на дълго време — каза той, като поклати глава, — ако не и до този час. Но мисля, че усамотението доста й помогна. Пък беше и много заета с домашните птици и другите животни, та и работата й дойде на помощ. Чудя се — каза замислено той, — ако видите сега Емилия, мастър Дейви, дали ще я познаете!

— Толкова ли се е променила? — попитах аз.

— Не знам. Виждам я всеки ден и не знам, но понякога си мисля, че наистина много се е изменила Тъничка фигурка — каза мистър Пеготи, като се загледа в огъня, — някак си изтощена; кротки, тъжни сини очи, деликатно лице, хубава главица, сведена малко надолу; кротък глас и държане дори плахо. Това е Емилия!

Наблюдавахме го мълчаливо, докато той стоеше, загледан в огъня.

— Някои мислят, че е преживяла нещастна любов, други — че е овдовяла. Никой не знае истината. Имаше много случаи за женитба, но, вуйчо — казва ми тя, — за мен това е вече свършено завинаги… Весела, когато е с мен, сдържана с другите; готова да измине дълъг път само за да се занимае с някое дете, да нагледа болен или да помогне за сватбата на някоя девойка (макар че собственият й сватбен ден никога няма да дойде); предано обичаща вуйчо си, търпелива, обичана от млади и стари; търсена от всички, които са в беда. Това е Емилия!

Той прекара длан по лицето си и с полузадушена въздишка вдигна поглед от огъня.

— А Марта още ли е при вас? — попитах аз.

— Марта се омъжи — отвърна той. — Омъжи се през втората година, мастър Дейви. Един млад човек, фермерски работник, мина край нас на път за пазара, като трябваше да извърви над петстотин мили на отиване и връщане — и й предложи да му стане жена (жените там са голяма рядкост). Тя ме помоли да му разправя историята й и аз го сторих. Ожениха се и на четиристотин мили от жилището им няма никакви хора — слушат само собствените си гласове и птичите песни.

— А мисис Гъмидж? — запитах аз.

Споменаването на името й, изглежда, развесели мистър Пеготи, тъй като изведнъж избухна в смях и взе да потрива с ръце бедрата си, както имаше обичай да прави, когато се смееше в отдавна разрушената ладия.

— Ще повярвате ли! — каза той. — Дори и тя получи предложение за женитба! Един корабен готвач решил да става заселник и й предложи да му стане жена. Ха! Ха! Ха!

Никога не бях виждал Агнеса така да се смее. Съобщението на мистър Пеготи и начинът, по който ни го предаде, така много я възхитиха, че тя просто не можеше да се овладее. И колкото повече се смееше, толкова повече разсмиваше и мен, и толкова по-гръмък ставаше хохотът на мистър Пеготи, който още по-силно търкаше бедрата си.

— А какво му отговори мисис Гъмидж? — попитах, когато се поуспокоихме.

— Ако ми повярвате, вместо да му каже: „Благодаря ви, много съм ви задължена, но на тези години не възнамерявам да променям живота си“, тя просто грабна едно ведро, което беше изправено наблизо, и го захлупи върху главата на готвача, докато той взе да вика за помощ, та трябваше да отивам да го спасявам.

Мистър Пеготи отново избухна в смях, а Агнеса и аз го последвахме.

— Но трябва да кажа за това добро същество — подхвана мистър Пеготи, триейки лице, след като се бяхме изтощили от смях, — че тя е за нас това, което обеща, дори повече. Тя е най-работната, най-вярната и най-честната помощничка на този свят. Нито веднъж не съм я видял „самотна и клета“, мастър Дейви, дори и когато бяхме съвсем нови за колонията. И уверявам ви, след като напуснахме Англия, нито веднъж не се е сетила за „стария“!

— А разправете ни как се чувствува мистър Микобър — казах аз. — Той си изплати всички дългове — дори и полицата на Тредълс, спомняш ли си, мила Агнеса? И от това заключаваме, че добре му е потръгнало. Но какви са най-последните новини за него?