Чарлс Дикенс - Дейвид Копърфийлд

— О, скоро ще се оправи — каза Пеготи, — пък освен това на тебе не ти е по-неприятно, отколкото на нас.

— Аз го чувствувам по-силно — каза мисис Гъмидж.

Денят беше много студен и вятърът режеше. Правеше ми впечатление, че ъгълът край камината, в който седеше мисис Гъмидж, беше най-топлият и най-уютният в цялата къща, а и столът й беше най-удобният, но през този ден той никак не й се струваше подходящ. Тя непрестанно се оплакваше от студа и от тръпки по гърба. Най-после зарони сълзи и по този повод и отново каза, че е „нещастно, самотно създание, на което всичко върви наопаки“.

— Действително, че е много студено — каза Пеготи. — Сигурно всички усещат това.

— Аз го чувствувам по-силно от другите хора — каза мисис Гъмидж.

Така беше и на обед. На мисис Гъмидж винаги се поднасяше веднага подир мене, комуто даваха предпочитание като на виден гост. Рибата беше дребна и костелива, а картофите малко изгорели. Всички признахме, че това е нещо като разочарование, но мисис Гъмидж каза, че го чувствува по-силно от нас, и отново зарони сълзи, като с голяма горчивина направи предишната декларация.

Също така, когато мистър Пеготи си дойде вкъщи към девет часа, тази нещастна мисис Гъмидж плетеше в ъгъла си в много жалко и потиснато състояние на духа. Пеготи работеше весело. Хам кърпеше един чифт големи рибарски ботуши. А аз, седнал до малката Емилия, им четях. След чая мисис Гъмидж не бе продумала нито една дума, а само бе въздъхнала, без дори да вдигне очи.

— Е, приятели — каза мистър Пеготи, заемайки мястото си, — как сте?

Всички казахме по нещо или го погледнахме мило, за да го приветствуваме, само мисис Гъмидж поклати безмълвно глава над плетката си.

— Какво има? — запита мистър Пеготи, като плесна ръце. — Хайде, майко, развесели се!

Мисис Гъмидж не даваше вид, че е способна да се развесели. Тя извади една стара черна копринена кърпа и си избърса очите. Но вместо да я мушне в джоба си, тя я държеше в ръка, като отново се избърса и после още веднъж, и я пазеше, готова за употреба.

— Какво има? — запита пак мистър Пеготи.

— Нищо — отвърна мисис Гъмидж. — Идваш от „Доброжелателят“, нали, Даниъл?

— Е, да, наминах там тази вечер — каза мистър Пеготи.

— Мъчно ми е, че те прогонвам там.

— Да ме прогонваш ли! Не се нуждая от никакво прогонване. Самичък си ходя там с най-голяма готовност — отвърна мистър Пеготи, като се засмя искрено.

— Да, с голяма готовност — каза мисис Гъмидж, като поклати глава и си изтри очите. — Да, да, с голяма готовност. Много ми е мъчно, че аз те принуждавам да ходиш там с голяма готовност.

— Нищо подобно. Ни най-малко не ме принуждаваш! — каза мистър Пеготи.

— Да, да, така е — извика мисис Гъмидж. — Знам си каква съм. Знам, че съм едно клето, самотно същество и не само че всичко ми върви наопаки, но и с хората никак не се погаждам. Да, да, аз чувствувам всичко по-дълбоко от другите хора и го показвам повече. Това е нещастието ми.

Като седях и слушах всичко това, не можах да не си помисля, че това нещастие се простира и върху другите членове на това семейство, а не само върху мисис Гъмидж. Обаче мистър Пеготи не й каза нищо подобно, а само отново я подкани да се поразвесели.

— Не съм това, което самата аз бих желала да бъда — каза мисис Гъмидж. — Съвсем не съм. Знам си го много добре. Тревогите ми ме направиха опака. Чувствувам много силно тревогите си и те ме правят такава. Знам си го много добре. Бих желала да не ги чувствам така силно, но не мога иначе. Бих желала да ме направят по-твърда, но не върви. Безпокоя цялата къща. Това не ме учудва. Цял ден съм тревожила сестра ти, а също и мастър Дейви.

Тук аз изведнъж се трогнах и изкрещях с голямо душевно вълнение:

— Не, мисис Гъмидж, не сте ме тревожили.

— Никак не е справедливо да върша това — каза мисис Гъмидж. — То е голяма неблагодарност от моя страна. По-добре е да се върна у дома и да умра. Аз съм едно клето самотно създание и ще бъде по-хубаво, ако не се пречкам тук. Ако ще върша всичко наопаки, ако всичко ще ми върви наопаки, най-добре това да става в моя дом, Даниъл, нека да си ида у дома, да умра и да се отървете от мен!

С тези думи мисис Гъмидж се оттегли да спи. Когато си отиде, мистър Пеготи, който не бе проявил и следа от някакво друго чувство освен най-дълбоко състрадание, погледна към нас и като кимна глава със същото това чувство, все още оживяващо лицето му, каза:

— Тя пак си спомни за стария!

Не можах добре да разбера за кой старик си спомня мисис Гъмидж, но когато ми помагаше да си легна, Пеготи ми обясни, че думата била за покойния мистър Гъмидж. При подобни случаи брат й винаги възприемал това за обяснение и то винаги го разчувствало. След като си бе легнал в хамака, самият аз го чух да повтаря на Хам: